Дейвид Морел - Призрачни светлини

Явлението, описано в този роман, се появява много нощи край град Марфа, Западен Тексас. Било е наблюдавано още по времето, когато районът е бил населен от коренното американско население. До този момент никой не е успял да намери разумно обяснение за него.

Гледан от четиристотин и петдесет метра височина, синият пикап приличаше на детска играчка. При обикновени обстоятелства щеше да е неразличим в трафика, но този вторник следобед в началото на юни времето бе слънчево и пилотът виждаше ясно как пикапът изпреварва другите автомобили и шофьорът сменя постоянно пътните платна в търсене на свободна пролука.

Самолетът „Чесна 172“ беше с високо разположени крила и една-единствена перка. Пилотираше го четиридесетгодишният полицейски служител Дан Пейдж. Той знаеше, че пикапът е управляван от мъж, защото слушалките му бяха настроени на полицейската честота и бе разбрал, че десет минути по-рано шофьорът е застрелял друг мъж по време на свада между наркопласьори в парка „Форт Марси“. От минаваща наблизо патрулка полицай бе видял стрелбата. Когато влязъл с пълна газ в парка, нападателят открил огън по предното стъкло и го убил. Градинарите, станали свидетели на двете убийства, бяха описали стрелеца като висок двадесетгодишен англосаксонец с бръсната глава, бяла тениска и голяма татуировка на лявата ръка.

Пейдж имаше свободен ден. Беше пилот любител и беше излетял с частния си самолет от малкото летище край Санта Фе, защото му доставяше удоволствие „да се издигне над всичко“, както обичаше да казва. Но когато чу за преследването по полицейската си радиостанция, се насочи към широкия четири мили град. Намери мястото, където бяха видели за последно пикапа. Надяваше да го съзре между ниските сгради на Санта Фе и да съобщи местонахождението му на своите колеги в пресоващите го патрулни коли. Минути по-късно забеляза тежкотоварния автомобил. Безумният хаотичен маршрут на пикапа беше труден за проследяване по земя, но се виждаше ясно от въздуха.

— Движи се на изток по „Пералта“ — каза Дан в микрофона на слушалките си. — А сега завива надясно по „Гваделупа“ и се насочва към центъра на града.

— Намирам се на пет пресечки пред него — отговори бързо друг полицай. — Мога да му отрежа пътя.

— Чакай. Сега завива по „Агуа Фриа“.

Пейдж наблюдаваше безпомощно как една движеща се срещу пикапа кола зави настрани, за да го избегне, качи се на тротоара и се вряза в кирпичена стена, а по капака й се посипаха тухли. Той си представи звука от сблъсъка и катастрофата му се стори още по-жестока заради голямото разстояние, на което се намираше от нея.

— Върна се на „Сейнт Франсис Драйв“ — предупреди Дан.

— Ако се е запътил към междущатската магистрала, ние сме блокирали изходите — отговори напрегнат глас. Пикапът отново рязко смени посоката.

— Завива надясно по „Серилос Роуд“ — извика Пейдж.

— Ще го пресрещна при „Кордова“! — каза бързо друг глас.

Пилотът погледна надолу към една пешеходна пътека видя пресичащите хора, които бързаха да избягат от летящия автомобил. Една кола бе принудена да се качи на тротоара.

— Късно е! Вече подмина „Кордова“!

— Ще направим блокада на „Сейнт Майкълс Драйв“.

— По-добре на „Родео Роуд“. Кара толкова бързо, че няма да имате време за „Сейнт Майкълс“.

Скоростта, с която пикапът скъсяваше разстоянието, наистина беше поразителна. Останалите коли на „Серилос Роуд“ сякаш буксуваха на едно място.

„Мили боже, трябва да се движи с над сто и шейсет километра в час!“ — помисли си Дан.

Той следеше с изумление как всички автомобили успяваха някак си да се отдръпнат в последния момент от налитащия пикап. Другите шофьори или се взираха в огледалата си за обратно виждане, или беглецът не сваляше ръка от клаксона. Каквато и да беше причината, превозните средства се отдръпваха от пътя му.

— Блокирахме кръстовището на „Серилос“ и „Родео Роуд“! — извика някакъв глас.

Пикапът веднага зави в друга пресечка.

Пейдж най-накрая проумя какво става.

— Мисля, че има полицейска радиостанция!