Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Тя там ли е? Бих искал да говоря с нея.

— Не, очаквам я най-рано след няколко часа — отговори майка й. — Може би дори утре.

— Утре? — От объркване Пейдж взе да заеква. — Трябва да е хванала доста късен полет.

— Не пътува със самолет.

Мъжът млъкна втрещено.

— Не пътува със самолет? Но тогава как… Искаш да кажеш, че шофира ?

— Така излиза… И на мен ми се стори странно. Това са хиляда и триста километра… Наистина ли не знаеше?

— Не. Абсолютно нищо.

— Попитах я защо ще пътува с кола. Тя рече, че искала да разгледа щата и да помисли. Но не каза за какво ще мисли. Дан, ще те питам направо. Всичко наред ли е между вас с Тори?

Той се канеше да измърмори: „Напълно. Разбираме се прекрасно. Нещата не биха могли да бъдат по-добре“.

Но думите заседнаха в гърлото му.

Насили се да отвърне друго:

— Просто трябваше да ми каже, че иска да те посети. Можех да дойда с нея. Защо й е било да го пази в тайна… Ако кара без почивка и пристигне тази нощ, кажи й да ми се обади веднага. Няма значение колко е часът.

— Можеш да разчиташ на мен. Ще я помоля да ти звънне.

— Направи нещо повече, Маргарет. Сложи й телефона в ръцете и я накарай да ми се обади.

Пейдж затвори телефона и огледа кухнята. Тори беше прибрала съдовете от закуската. Кухненските плотове бяха празни и всичко беше на мястото си, сякаш къщата беше обявена за продан и някой щеше да идва на оглед.

Той отиде във всекидневната. Списанията, които обикновено лежаха разхвърляни на масичката, бяха старателно подредени. Възглавничките на дивана, които снощи с Тори бяха оставили в безпорядък, докато гледаха телевизия, бяха отново по местата си. Дан си спомни, че тя не стоя дълго и си легна рано с извинението, че иска да почете.

Прекоси коридора и надникна в кабинета й. Лаптопа й го нямаше. Като се изключи настолната лампа, бюрото й беше съвсем празно.

Влезе в спалнята. Леглото беше оправено, всичко останало — разтребено. Когато погледна в дрешника, откри, че два от куфарите липсват. Разгледа празните закачалки и стигна до извода, че Тори е взела по-голяма част от всекидневните си дрехи, но нито един официален костюм. Провери чекмеджетата на скрина й и откри, че всичките й чорапи и бельото й ги нямаше. Погледна към нейната страна на леглото. Жена му обожаваше да чете и там винаги имаше дузина книги.

Те също бяха изчезнали.

Пейдж остана известно време неподвижен. Когато си даде сметка, че отвън се стъмва, се върна във всекидневната и седна в полумрака.

Дан се събуди сепнато в сряда сутринта и се обърна към ужасяващата празна половина на леглото, където спеше Тори. Остана втренчен няколко тягостни секунди, после обу набързо някакви дънки, излезе навън, грабна вестника от тротоара и се втурна обратно в къщата, за да не пропусне звъна на телефона. Само че той така и не иззвъня.

На първата страница на вестника пишеше с големи букви: „СТРЕЛБА, ДОВЕЛА ДО ПРЕСЛЕДВАНЕ И ЕКСПЛОЗИЯ НА ЦИСТЕРНА“. Имаше снимка на Боби в униформа. Друга фотография показваше шофьора на пикапа. На трета се виждаха деформираните метални останки от джипа и цистерната с бензин, които се бяха споили от огнения ад.

Пейдж обърна вестника, за да скрие снимките.

Неспособен да чака повече, той взе телефона и набра номера.

— Маргарет, Дан е.

Тя му отговори без обичайните шеговити забележки:

— Тори още я няма.

Той усети как гърлото му пресъхна. Когато преглътна, успя да каже:

— Сигурно се е уморила и е пренощувала в някой мотел. — Но още докато го изричаше, осъзна, че не го вярва.

— Тогава защо не ми се обади да ми каже да не се тревожа? Защото в момента правя точно това. — Старческият й глас потрепери. — Ами ако е катастрофирала?

— Не мисля, иначе все щях да чуя нещо. — Той се опита да звучи убедено. — Но ще видя какво мога да науча.

Три часа по-късно, докато пътуваше към една гимназия, за да разследва някакво нападение с нож, Пейдж получи обаждане от дежурния полицай в управлението.

— Няма данни, че Тори е катастрофирала в Ню Мексико или Тексас, нито че е била приета в някоя от болниците по маршрута й.

Дан въздъхна облекчено, въпреки че много добре знаеше какво означава това и какво е следващото нещо, което трябва да направи, — не виждаше друга възможност.

— Пусни рапорт за изчезнал човек.

Рано сутринта в четвъртък телефонът иззвъня. Пейдж остави чашата с кафе и грабна слушалката.

— Ало?

— Дан Пейдж? — попита мъжки глас. Имаше южняшки акцент и беше дрезгав като на пушач.