Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Мексико, 1562 година

По-малко от четиридесет години след пристигането на испанските завоеватели в Новия свят, изтреблението на местните жители вървяло с пълна сила.

По-голямата част от този геноцид не изисквал особени усилия, защото повечето от болестите, познати на европейците — едра и дребна шарка, заушки и инфлуенца например — не съществували в Новия свят, поради което бързо поваляли местните жители, които нямали никакъв имунитет към тях. Онези, които не умирали от болест (оцелелите били може би не повече от десет процента от завареното население), били разгромени в битки и поробени. Разрушавали се села, чиито жители били насилствено отвеждани в трудови колонии. Полагали се всячески усилия, особено мъчения, за принуждаването на оцелелите да се откажат от собствената си култура и да приемат тази на техните европейски господари.

В най-югоизточната част на Мексико, полуостров Юкатан, един от мисионерите-францисканци на име Диего де Ланда, реагирал с ужас на свидетелствата за боготворене на змии и човешки жертвоприношения, съставляващи част от религиозните вярвания на маите. Решен да изкорени тези езически варварщини, Ланда организирал разрушаването на храмове, статуи, фрески, на всеки предмет, свързан по някакъв начин с тези обичаи, като по този начин не само разделил маите от собствените им вярвания, но и попречил на съвременните историци да открият онези указания, така необходими за разчитането на останалите до нас йероглифи, описващи потъналите в забвение древни нрави и традиции.

Най-големият триумф в разрушителната дейност на Ланда бил в селото Мани, където открил тайна библиотека с книги на маите. Тези безценни текстове — подвързани като тънки, малки акордеони и известни като сборници — докладвал Ланда на своите началници — „съдържаха само езически суеверия и лъжи на Дявола. Изгорихме ги всички“.

Изгорихме ги всички.

Днешните почитатели на древността въздишат отчаяно срещу самодоволната и тесногръда самоувереност, която се съдържа в тези думи. Векове наред палачите на книги са споделяли увереността на Ланда — стиснал устни, със злобен поглед и издадена напред брадичка, в неговата правота.

Но Ланда се лъжел.

В няколко отношения.

Освен онова, което Ланда нарекъл лъжи, сборниците съдържали исторически сведения и философски истини.

И не всички сборници били унищожени. Три от тях — откраднати от испанци, натоварени с изгарянето, били тайно донесени у дома в Европа като сувенири и след време били открити в частни колекции и признати за документи с неоценима стойност.

Известни като Дрезденския Сборник, Сборника Тро-Кортезианус и Сборника Персиатиус, те са собственост на библиотеките в Дрезден, Мадрид и Париж. Съществува и четвърти — Сборника на Гролиър, намиращ се в Мексико — обявен от един експерт за фалшификат, който понастоящем се изследва.

Ала непрестанно се носят слухове, че съществува и пети, който е автентичен, че в него има повече сведения и истини отколкото във всеки един от останалите, особено една истина, съдбоносна истина.

Съвременният наблюдател се пита как щеше да реагира брат де Ланда, ако бъдеше привикан от ада и станеше свидетел на кръвопролитието, сравнимо по жестокост, ако не по размах, с онова, извършено от самия него през шестнадесети век, кръвопролитието, което би могло да се предотврати, ако Ланда никога не беше започвал своя инквизиторски поход или пък, ако беше свършил омразната си работа до край.

Мани, името на селото, където Ланда открил и унищожил сборниците, на езика на маите означава „всичко свърши“.

За съжаление, нищо не беше свършило.

— Е, разбирам, че всички искате да чуете за човешките жертвоприношения — каза професорът със закачлив блясък в очите, давайки на своите студенти да разберат, че за да учат история не е нужно да потискат чувството си за хумор. Всеки път, когато преподаваше този материал — а той го правеше вече в продължение на тридесет години — винаги започваше с това изречение и винаги предизвикваше желаната от него реакция — като се подсмихваха, студентите се споглеждаха и се отпускаха по-спокойно по столовете.

— За девици с изтръгнати сърца — продължи професорът, — хвърляни от скали в свещени кладенци.

Той махна снизходително с ръка, сякаш подробностите за човешките жертвоприношения му бяха до болка познати и темата го отегчаваше. В очите му отново се появи закачливо пламъче и студентите се засмяха по-силно. Името му беше Стивън Мил. Беше на петдесет и осем години, нисък и слаб, с оредяваща посивяла коса, тънки прошарени мустаци, очила с правоъгълни телени рамки и кафяв вълнен костюм, от който се разнасяше аромат на тютюн за лула. Обичан и уважаван както от своите колеги, така и от студентите, той започваше последните седемдесет минути от живота си, и ако това можеше да му послужи за утеха, поне щеше да издъхне правейки онова, което най-много му харесваше, говорейки за всепоглъщащата страст на своя живот.