Дейвид Морел - Фалшива самоличност

— Всички ли са част от един и същ текст?

— Нямам представа — каза посетителят. — Всичко, което ми казаха, беше че трябва да ги донеса.

— По всичко изглежда, че са — професор Мил взе лупа и се наведе над снимките, като разглеждаше внимателно детайлите на глифите. По челото му изби пот. Той поклати глава. — Не трябваше да бягам по стълбите.

— Извинете? — попита посетителят.

— Нищо. Просто си говоря на себе си. Мислите ли, че тук е горещо?

— Малко.

Професор Мил свали сакото си и отново се зае да изучава внимателно снимките.

— Добре, оставете ги, а…

— Да?

— Аз…

— Какво? — попита посетителят.

— Не се чувствам много добре. Ръцете ми…

— Какво ви е на ръцете?

— Изтръпнали — промълви професор Мил. — Ли…

— Какво?

— Лицето ми. Гори.

Внезапно професор Мил изпъшка, хвана се за гърдите, застина и като се отпусна тежко, се свлече назад в скърцащия въртящ се стол с отворена уста, обронил глава. Той потръпна и престана да мърда.

Малкият кабинет сякаш се смали още повече, когато посетителят се изправи.

— Професор Мил? — Той провери за пулс китката, а. после шията му. — Професор Мил? — Младият мъж извади гумени ръкавици от куфарчето си, сложи ги, после с дясната си ръка събра снимките и ги сложи в кафявия плик. След това внимателно свали ръкавиците първо от дясната, а после от лявата си ръка, като се стараеше да не докосва онези части от тях, които бяха влезли в допир със снимките. Той пусна ръкавиците в друг кафяв плик, запечата го и сложи двата плика в куфарчето си.

Когато посетителят отвори вратата, никой от студентите, които минаваха по коридора, не му обърна особено внимание. Някой аматьор щеше да се измъкне, но посетителят знаеше, че вълнението може да събуди спомени и все някой щеше да си спомни, че е видял добре облечен мъж да излиза от кабинета. Той не искаше да събужда подозрения. Много добре знаеше, че най-добрата заблуда е някаква версия на истината. Затова пое забързано към стаята на секретарката, влезе разстроен и каза:

— Бързо. Обадете се на 911… Професор Мил. Бях дошъл при него… Мисля, че получи сърдечна криза.

Гватемала Сити

Въпреки продължаващото вече тридесет и шест часа пътуване и своите шестдесет и четири години, Николай Петрович Бартенев кипеше от енергия. Той и съпругата му бяха излетели от Ленинград…

Грешка, помисли си той. Санкт Петербург. След провала на комунизма, името на Ленин беше изпаднало в немилост.

…през Франкфурт и Далас до тук, по покана на новото Гватемалско правителство. Ако не беше дошъл краят на Студената война, това пътуване нямаше да бъде възможно. Едва неотдавна Гватемала, след четиридесет годишно прекъсване, беше възобновила дипломатическите си отношения с Русия и жизненоважните руски изходни визи, които толкова дълго беше невъзможно човек да получи, бяха издадени със смайваща бързина. През по-голямата част от живота си Бартенев хранеше една огромна мечта — да пътува до Гватемала, но не защото искаше да напусне Русия, а защото Гватемала беше завладяла съзнанието му. Но всеки път неизменно му отказваха. И сега изведнъж всичко се оказа въпрос на попълване на някакви правителствени формуляри и когато след няколко дни отново го извикаха, му връчиха необходимите за пътуване документи. Бартенев не можеше да повярва на късмета си. Той се страхуваше, че всичко това ще се окаже жестока шега, че ще откажат да му разрешат да влезе в Гватемала, че ще го върнат обратно в Русия.

Самолетът, Боинг 727, собственост на Американските авиолинии… Американски! Само до преди няколко години за руските граждани щеше да бъде немислимо да бъдат пасажери в самолет с надпис Американски, се спусна през облаците, над планините, към град, разположен в долина. Часът беше осем и петнадесет и залязващото слънце хвърляше алени отблясъци през долината. Изведнъж се появиха светлините на Гватемала сити и Бартенев се взря очарован през прозореца. Сърцето му започна да бие силно, изпълнено с детинско нетърпение.

Съпругата му, седнала до него, стисна ръката му. Той се обърна и погледна красивото й, прорязано от бръчки лице. Нямаше нужда да му казва нищо, за да изрази радостта, която я изпълваше, за това, че мечтата му скоро щеше да се осъществи. От осемнадесет годишна възраст, когато за пръв път беше видял снимки на руините от времето на маите в Тикал, Гватемала, той чувстваше някакво необяснимо отъждествяване със сега почти изчезналата раса, която ги беше построила. Имаше чувството, че е бил там, че е бил един от онези маи, че собствените му сили и пот бяха помогнали да се издигнат огромните пирамиди и храмове. А йероглифите го бяха запленили.