Дейвид Морел: Мисията „Нощ и мъгла“

— Портмонето ли? — изсмя се един от тях.

Снегът понамаля. Когато успя да види лицата им, разбра какво искат и изпадна в отчаяние.

Дори и звуците, които не чуваме, понякога могат да ни събудят. Точно такъв беше случаят с Уилям Милер, който несъзнателно усещаше тишината под прозорците на спалнята си и започна да се върти в съня си. Също като баща, който не може да заспи спокойно, преди синът или дъщеря му да се приберат от среща, която не е трябвало да продължи повече от полунощ, така се чувстваше и той, защото не беше чул да влиза кола, нито шум от отварянето и затварянето на автоматичната врата на гаража. Но той не беше баща, който чакаше сина си. Точно обратното — син, който чакаше баща си. Подсъзнателната тревога го накара да се събуди. Отвори очи и погледна часовника до леглото си. Беше 2:38.

Като внимаваше да не събуди жена си, той се измъкна от леглото и погледна през прозореца към пътеката пред гаража. Падащият сняг разсейваше светлината на уличната лампа в далечината. Елите бяха покрити с бяла премяна. По пътеката не се забелязваха никакви следи от гуми.

— Какво има скъпи?

— Извинявай. Опитах се да не те събудя — обърна се той към жена си.

— И без това не можех да заспя. Какво интересно виждаш навън?

— Безпокои ме това, което не виждам.

Милер й обясни какво има предвид.

— Няма следи от гуми ли? — тя се измъкна от леглото и си сложи пеньоар. — Може би снегът е затрупал следите.

— М, да… може би.

Излезе от спалнята, прекоси детската стая и стигна до стаята на баща си. Като не забеляза очертанията на тяло в леглото, запали лампата. Стаята беше празна.

Жена му застана до него.

— Нека да помислим. Това още нищо не означава. Той може да е долу в хола, заспал пред телевизора.

— Може би.

Те слязоха долу, но и там го нямаше.

— Може да е закъсал с колата.

— Щеше да се обади — отвърна Милер.

— Освен ако не е с някого.

— Толкова късно? Той едва изкарва буден до полунощ.

— Казах с някого. Може да са решили да прекарат нощта заедно.

— С жена?

— Защо не? — усмихна се тя.

— Дори и така да е. Все пак щеше да телефонира.

— Може да му е неудобно.

— Моля?

— Ами, майка ти почина преди година и…

— Аз обичах майка си. Мъчно ми е, че я няма. Но ако той все още се интересува от жени на неговата възраст, ми се издига в очите.

— Може би не знае, че мислиш така. Говорил ли си някога за секс с него?

— С моя седемдесет и три годишен старец? Чакай малко — той се взря в кухненския часовник — наближава три. Ако не се върне до три и половина, ще се обадя в полицията.

Но баща му не се прибра и Милер позвъни в полицията. Не бяха регистрирани инциденти с ауди. В местните болници не бяха постъпвали възрастни пациенти след полунощ, а никой от приетите по-рано не се оказа бащата на Милер. Аудито беше намерено покрито със сняг на паркинга срещу градския културен дом. Ключовете бяха на земята, като че ли ритнати отдолу.

Бащата на Милер не беше открит.

Мексико сити. Април.

Седемдесет и две годишният Мартин Розенберг, излезе от синагогата, пъхна шапчицата в джоба на палтото си и се загледа към павираната улица. Тътенът от уличното движение по Пасео де ла Реформа, долитащ до него, наруши обзелото го спокойствие. В дясно светлините на древния замък на хълма Чапултепек проблясваха на фона на настъпващия мрак.

Той размени традиционния еврейски поздрав шалом с група млади хора, които излизаха от синагогата, и зави наляво. Апартаментът на сина му се намираше през няколко блока оттам — в една от старинните испански постройки, пръснати между високите жилищни сгради в този пренаселен район на Мексико сити. Синът му, както обикновено, му беше предложил да го закара до синагогата и да го върне обратно, но той държеше на разходките и казваше, че са важни за здравето му, а освен това харесваше тази част на града.

Зави зад ъгъла и продължи към добре осветеното авеню, което свързваше хълма Чапултепек с правителствените сгради.

— Не ме интересува на колко години е! — каза Аарон Розенберг. — Никога не се е бавил повече от час на връщане! — Той се разхождаше напред-назад пред големите френски прозорци на хола, които заемаха цяла стена. — Но вече минаха цели два часа!

Розенберг приличаше повече на испанец, отколкото на евреин с тънките си мустачки, орловия нос и тъмните искрящи очи. Рядко посещаваше синагогата, но правеше щедри дарения и познаваше равина, на когото се бе обадил преди четиридесет и пет минути и бе разбрал, че баща му си е тръгнал на свечеряване.