Дейвид Морел: Мисията „Нощ и мъгла“

— Така няма да си помогнем много — отвърна му Холоуей. — Ние ще продължим да живеем в опасност, а и бащите си не ще можем да върнем.

— Вече почти съм се примирил, че е мъртъв.

— Аз не се предавам така лесно — отвърна му Холоуей. — Но дори и да си прав? Ако твоят и моят, както и бащите на всички останали са мъртви? Трябва ли да оставим нещата така?

— О, копелетата ще си платят, повярвайте ми.

— Значи имаме общи планове, които трябва да обсъдим.

Кеслер пристъпи бързо напред.

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Да. Изглежда не си забелязал. Ти не си единственият член на групата, който се е колебаел дали да дойде. Двама отказаха. В известен смисъл най-важните членове.

Кеслер смутено огледа присъстващите и разбра всичко.

— Тяхното идване тук бе от съществено значение за реализиране на онова, което имах намерение да предложа — каза Холоуей.

Кеслер кимна разбиращо с глава.

— Липсват Сет и Ледената висулка.

Сидни, Австралия. Юни.

Катедралата „Свети Андрей“, основите на която бяха положени през 1819 година, беше толкова внушителна, колкото се описваше в пътеводителя. Кеслер се разходи из нея. Стъпките му отекваха в полумрака. Разгледа куполите, възхити се от стъклописите и излезе. Яркото слънце го заслепи и го накара болезнено да премигне. По „Джордж стрийт“ стигна до градския културен дом, в който се провеждаха концерти и конференции, както се поясняваше в пътеводителя. След като се поразходи колкото се полага за един турист, отиде до ъгъла, взе такси и се насочи към един от множеството ресторанти с източна кухня, с които се славеше Сидни. Там имаше среща със свой делови партньор, но нарочно отиде по-рано. Отправи се към една телефонна кабина и набра номера, който му бе дал Холоуей. Отсреща се чу мъжки глас.

— Магазин за принадлежности за водни спортове „Бонди Бийч“.

— Господин Пендълтън, моля.

— Синът или бащата.

— Без значение.

— На телефона Пендълтън младши.

— Господин Пендълтън, в Австралия имате ли ледени висулки?

Последва упорито мълчание и за момент Кеслер помисли, че отсреща затвориха телефона.

— Господин Пендълтън?

— Кой се обажда?

— Приятел.

— Клиентите ме чакат. Моята работа е да давам под наем и да продавам сърфове. Освен това продавам и зареждам леководолазни апарати. Никакви ледени висулки не ме интересуват. Нито пък хора, които задават глупави въпроси.

— Почакайте. Може би трябва да чуете едно име. Томас Конрад. Пощенска кутия 438.

Отново последва мълчание. Когато най-после заговори, гласът на Пендълтън звучеше приглушено, сякаш беше поставил ръка на устата си.

— Какво искате?

— Да се срещнем. Очевидно е, че ако исках да ви причиня нещо лошо, нямаше да ви се обадя и по този начин да ви накарам да застанете нащрек.

— Вие сте от тях, нали?

— Казвам се Кеслер.

— О, боже. Мисля, че дадох ясно да се разбере. Не искам да имам нищо общо с…

— Случиха се някои неща. Обстоятелствата ме принудиха да дойда.

— Вие сте тук в Сидни? О, Света Богородице!

— Обаждам се от един ресторант. За първи път съм тук. Няма начин този телефон да се подслушва.

— Но вие знаете името ми и къде да ме търсите! Ако са ви проследили…!

— Взех мерки.

— Мерки? — в гласа на Пендълтън прозвуча презрителна нотка. — Ако бяхте толкова сигурен, че не са ви проследили, щяхте направо да дойдете, а не да ми звъните по телефона.

— Не ми се щеше да рискувам да идвам лично. Ако внезапно ви бях изненадал, можеше да се изплашите и да не ми дадете възможност да ви обясня.

Пендълтън изруга.

— Опитах се да покажа добрите си намерения — каза Кеслер. — Моля ви, ние наистина трябва да се срещнем. Колкото по-скоро го направим, толкова по-бързо ще напусна страната.

— Но не тук.

— Имате предвид магазина ли? Не, разбира се. Не бих искал да ви излагам на опасност.

— Не си записвайте нищо — помоли Пендълтън — в четири следобед…

След като даде инструкции, Пендълтън затвори телефона. През цялото време бе говорил тихо, така че помощникът му, зает с клиент отпред в магазина, не би могъл да чуе нищо. Въпреки че съзнаваше това, почувства, че над него надвисва опасност. С този директен разговор бе нарушено едно от свещените правила, на които го бяха учили.

„Господ да ме пази от аматьори!“ — помисли си той и излезе от стаята си, мина покрай един рафт с водолазни костюми и се престори на заинтересуван от покупката, която се канеше да направи клиентът.

— Този е последна дума на модата. Няма да имате проблеми с температурата под водата — препоръча го Пендълтън на клиента. — Никакви проблеми. Ако не ви е точно по мярка, елате, ще го сменим.