Дейвид Морел - Ловци на време

— добави другият агент. — Което я прави собственост на правителството на САЩ. Тези монети са толкова редки, че последния път, когато се сдобихме с една от тях, тя бе продадена на търг в Сотби [3] Една от водещите аукционни къщи в света. — Б. пр. .

— За почти осем милиона долара — добави първият агент.

Сумата беше толкова грандиозна, че Бейлинджър направо онемя.

— За да спазим юридическите формалности, дадохме част от парите на човека, от когото я бяхме взели — продължи другият. — Готови сме да ви предложим подобна сделка. Да го наречем възнаграждение за откривателя. Възнаграждение, достатъчно голямо, за да предизвика обществен интерес и да окуражи колекционерите да ни предадат подобни нелегално придобити монети, без да се замислят.

Бейлинджър се опита гласът му да прозвучи нехайно:

— За какво възнаграждение става въпрос?

— Ако приемем, че тази монета се продаде за не по-малка сума от предишната, ще получите два милиона долара.

Бейлинджър откри, че за момент е забравил да диша.

Беше прекрасна майска събота. Изпотени от продължителния джогинг в Проспект Парк, Бейлинджър и Аманда отключиха входната врата на червеникавокафявата сграда и започнаха да преглеждат пощата, която пощальонът беше пъхнал през процепа.

— Нещо интересно? — попита Аманда, докато се качваха по стълбите.

— Още финансови съветници, нетърпеливи да ми предложат какво да правя с парите, които получихме за монетата. Нова порция молби от благотворителни фондации. Сметки.

— Сега поне можем да ги плащаме.

— Странно — каза Бейлинджър.

— Какво има?

— Виж.

Спряха пред апартамента и той й подаде един плик. Изглеждаше толкова стар и избелял, че Аманда се намръщи. Вдигна го до носа си.

— Мирише на мухъл.

— Нищо чудно. Виж марката.

— Два цента? Невъзможно.

— А сега виж пощенското клеймо.

Печатът бе избледнял с времето, но все още беше четлив.

— Тридесет и първи декември?

— Чети нататък.

— Хиляда осемстотин деветдесет и девета? Какво, по… — Аманда поклати глава. — Това някаква шега ли е?

— Може би е рекламен трик — предположи Бейлинджър.

Щом влязоха в апартамента, тя разпечата плика и извади от него лист хартия.

— Изглежда захабен като плика. И също като него мирише на мухъл.

Посланието бе написано на ръка, с едър почерк. Мастилото беше избледняло с времето, също като пощенското клеймо.

До г-н Франк Бейлинджър

Уважаеми господине,

Прощавайте за безпокойството. Понеже ми е известен интересът ви към миналото, позволих си да използвам стара пощенска марка, за да привлека вниманието ви. Каня вас и госпожица Евърт да се присъедините към мен и група гости в първата събота на юни, от един часа следобед, в Манхатънския исторически клуб (адресът е даден по-долу). След лека закуска с освежителни напитки ще изнеса лекция за посланията до бъдещето, които отваряме в настоящето, за да опознаем миналото. Говоря, разбира се, за онези очарователни артефакти, свързващи бъдещето и миналото, известни като времеви капсули.

Ваш:

Ейдриън Мърдок

— Времеви капсули? — Аманда изглеждаше объркана.

— Какви са тези работи?

— Първата събота на юни? — Бейлинджър надникна в кухнята и погледна календара. — Това се пада следващия уикенд. Манхатънския исторически клуб?

— Прав си. Това трябва да е някакъв рекламен трик.

— Тя разгледа внимателно листа. — Определено изглежда стар. А и би трябвало да е такъв, нали идва от исторически клуб! Сигурно си търсят нови членове. Но как са се сдобили с имената и адреса ни?

— Когато отразяваха събитието миналата есен, вестниците писаха, че живееш в Парк Слоуп — отбеляза Бейлинджър.

— От клуба са чакали доста дълго, за да се свържат с нас.

Той се замисли.

— Когато монетата бе продадена на търг миналия месец, общественият интерес към нас се възобнови. Медиите извадиха наяве случилото се в хотел „Парагон“. Споменаха за интереса ми към историята. Може би този тип си мисли, че ще ме убеди да направя дарение за клуба му.

— Сигурно. Също като финансовите съветници, които изгарят от желание да им платиш комисиона.

— Времеви капсули — каза замислено Бейлинджър.

— Звучиш така, сякаш наистина се изкушаваш да отидеш.

— Когато бях малък… — Млъкна, потънал в спомени.

— Баща ми преподаваше история в гимназията в Бъфало. От училището решиха да съборят една стара училищна сграда, за да освободят място за нова. Носеха се слухове за времева капсула — че абитуриенти от по-ранен випуск са сложили една в основите на сградата. Всеки ден, когато строителните работници се прибираха вкъщи, аз и още няколко хлапета се вмъквахме в развалините да търсим капсулата. Естествено нямахме никаква представа как би могла да изглежда една времева капсула. Отне ми цяла седмица, но с Божията помощ забелязах голям каменен блок в един разкопан ъгъл на постройката. На камъка имаше плоча, върху която бе гравирано: Випуск 1942-а. Да бъде помнен вечно. На прага на нашето бъдеще. С годините обаче върху плочата се беше натрупал дебел пласт мръсотия. А пред нея бяха избуяли храсти. Хората забравят…