Дейвид Морел - Ловци на време

— Но ти почти не ме познаваш.

— Рискува живота си заради мен — отговори му Аманда. — Без теб щях да съм мъртва. Нима това не е достатъчно?

И двамата премълчаха факта, че когато я беше спасил, Бейлинджър си мислеше, че спасява жена си.

— Ще изчакаме да минат няколко дни и ще видим. — Тя отключи вратата.

Апартаментът се състоеше от спалня, всекидневна и кухня. Таваните бяха високи и опасани с корнизи, а подовете — дъсчени. Мястото светеше от чистота и беше добре поддържано, но въпреки това Бейлинджър отново изпита усещане за старост.

— Докато бяхме в болницата, баща ми е заредил хладилника и шкафа с храна — каза Аманда. — Искаш ли да хапнеш нещо?

Бейлинджър се отпусна върху кожения диван. Умората го надви, преди да успее да отговори.

Когато се събуди, навън беше тъмно. Беше завит с одеяло. Аманда му помогна да отиде до тоалетната и да се върне на дивана.

— Ще стопля малко супа — каза му тя.

Щом се навечеряха, Аманда смени бинтовете и превръзките му.

— Докато спеше, излязох и ти купих пижама. — Тя му помогна да облече горнището, като се мръщеше при вида на раните му.

Събуди го някакъв кошмар, изпълнен с изстрели и писъци. Ококорен от страх, видя Аманда да дотичва при него от спалнята.

— Тук съм — увери го тя.

На бледата светлина на лампата в ъгъла приличаше още повече на Даян и това го накара да се зачуди дали е възможно духът на жена му да се е слял с нейния. Аманда хвана ръката му и я подържа, докато пулсът му се успокои.

— Тук съм — повтори тя.

Бейлинджър потъна отново в неспокоен сън.

От спалнята долетя вик, който го накара да подскочи. Треперейки от болка, той събра сили да стане от дивана и се запрепъва към вратата на спалнята, където видя Аманда да се мята под завивките, борейки се със собствените си кошмари. Бейлинджър я погали по косата и се опита да й обясни, че вече е в безопасност, че е далеч от хотел „Парагон“, от мрака, насилието и страха. Бам. Дълбоко в населената му с призраци памет метален капак се затръшна към стената на някаква изоставена сграда. Бам. Това беше скръбният, ритмичен камбанен звън на съдбата.

Той я прегърна и заспа до нея. На следващата нощ се повтори същото. И на по-следващата. Държаха лампата постоянно светната, а вратата на спалнята — широко отворена. Затворените помещения ги ужасяваха. Две седмици по-късно станаха любовници.

Бейлинджър излизаше на все по-дълги разходки. Един сив декемврийски следобед, докато се връщаше от Гранд Арми Плаза с покритите му със сняг паметници, от една кола пред червеникавокафявата сграда слязоха двама мъже в тъмни палта. Лицата им имаха уморено изражение. Дъхът им излизаше на бели облачета в студения въздух.

— Франк Бейлинджър? — обърна се към него по-високият.

— Кой пита?

Те извадиха служебните си карти: ЩАТСКО МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ.

Когато стигнаха до апартамента, по-пълният агент връчи на Бейлинджър документ и химикалка.

— Подпишете това.

— Добре би било първо да го прочета.

— Пише, че се отказвате от претенции за уликата, която сте предоставили на полицията в Асбъри Парк.

— Двуглавият орел [2] Рядка златна монета от 20 американски долара (емисия от 1933 г.), чиято цена днес възлиза на няколко милиона. — Б. пр. — поясни по-високият мъж.

Сега вече Бейлинджър разбра какво искат от него. И двамата агенти му станаха още по-антипатични.

— Законът за златния резерв от 1933 г. забранява използването на златни монети като разплащателно средство — каза по-пълният агент. — Той позволява на гражданите само да ги колекционират. Но вие не можете да притежавате нещо, което сте откраднали.

— Не съм я откраднал. — Бейлинджър усети, че лицето му пламва. — Собственикът е умрял през 1939 година. Монетите бяха скрити в хотел „Парагон“. През всичките години тази монета не е била ничия собственост, преди да я пусна в джоба си.

— Единствената монета, оцеляла от пожара. Разгледахте ли я внимателно?

Бейлинджър се помъчи да овладее гласа си:

— Бях малко зает, опитвах се да остана жив.

— Монетата е от 1933-а. През същата година, малко преди правителството да забрани употребата на златото като разплащателно средство, Монетният двор е пуснал в употреба двойните орли. Всички монети е трябвало да бъдат унищожени… — По-високият агент направи пауза.

— …Но някои са били откраднати.

— Включително тази, която сте прибрали в джоба си