Дейвид Морел - Нарушители

Напоследък имах възможността да посетя средното училище, където съм учил преди повече от четиридесет години. Част от него е изпепелена. Останалата част е със заковани врати и прозорци от десет години. Когато влязох, аварийна бригада проверяваше за наличието на азбест, оловна боя и плесен, преди да се започне реконструкция на сградата. Удивително е какво може да се случи, ако една сграда за дълги години остане неизползвана, особено когато дъждът и снегът свободно могат да влизат през счупените прозорци. В тревожно тихите коридори подовете от твърдо дърво бяха изкорубени. Мазилката се ронеше от таваните. От стените висяха парчета залющена боя. Но в моите спомени всичко беше чисто и добре поддържано. Представих си как ученици и учители изпълват шумните коридори. Лошото е, че много от тези ученици и учители отдавна са починали. Сред разрухата моето въображение извикваше спомена за младост и надежди, които си бяха отишли завинаги, както щеше да си отиде скоро и самото училище.

Чудя се дали изоставените сгради не представляват нещо като хранилища, които децата изпълват с усещането си за сбъднато чудо, а възрастните — с непризнатите си страхове. Когато се подчиних на импулса си да посетя това рухнало училище, дали неволно не се изправих пред собствената си тленност? Но моето посещение беше безопасно, нещо, което не може да се каже за градските изследвания.

Прониквайки на забранени места и изследвайки разрухата на миналото, посегателите си играят с опасността. Всеки миг някой под може да хлътне, стена да се събори, стълбище да се срути. Посегателите предизвикват миналото да се покаже в най-лошата си светлина. С всяка успешна експедиция те излизат победители от поредното стълкновение с времето и разрухата. В продължение на няколко часа живеят напрегнато. Обсебени от миналото, те навярно се надяват да отложат неизбежното бъдеще. Или може би така си вдъхват увереност, че миналото осезаемо се задържа в настоящето и че нещо от тяхното минало може да се задържи, след като са си отишли.

Когато моят петнайсетгодишен син Матю умираше от рак на костите, той най-често повтаряше жално: „Но никой няма да си спомня за мен“. Memento mori. Може би именно това е целта на градските изследователи. Дали като са обсебени от миналото, те не намират един друг начин да се надяват, че нещо от нас ще се задържи тук, че след години някой ще изследва мястото, където сме живели, и ще усети нашето задържащо се присъствие. Онзи албум с грамофонните плочи, който намерих. Далечните съскащи звуци, които слушах точно както някой друг е слушал същата плоча преди десетки години. „Тези сватбени камбани разтуриха старата ми банда“. Това е песен за времето, до това се свеждат и всички истории. Младият мъж пее за това, че се чувства самотен. Но като се сещам за онзи жилищен блок и пустите стаи, из които се разхождах — с изоставените дивани, столове, лампи и тигани, — разбирам, че тогава не се чувствах самотен.

Дейвид Морел

Санта Фе, Ню Мексико

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6374

Издание:

Дейвид Морел. Нарушители

Американска, първо издание

ИК „Хермес“, 2006

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева, Невена Здравкова

ISBN: 954-26-0361-4

Paragon (англ.) — образец за съвършенство. — Б.пр.

Страх от открито пространство. — Б.пр.

Популярен архитектурен и декоративен стил от 20-те и 30-те години на XX век, характеризиращ се с ярки контури и цветове, с аеродинамични и геометрични форми и употребата на синтетични материали. — Б.пр.