Дейвид Морел - Нарушители

Отекна гръм. Рони се появи в горния край на дъсчената пътека. Пламъци очертаваха силуета му, сякаш излизаше от ада. Стоеше до сриналите се перила, вперил поглед в прибоя. С очилата си за нощно виждане приличаше на чудовище. Бавно, уверено, той заслиза по стълбите, стиснал ловната пушка.

Гръмотевицата напомни на Бейлинджър за звука от стъпките на гигант. Със смъртоносната решителност, изписана върху лицето му, високият, слабичък, петдесет и седем годишен Рони придобиваше някакъв титаничен израз. С тъмната си бронежилетка изглеждаше още по-зловещ. Рони крачеше тежко под товара на спомените за погубена невинност и откраднато детство, на един живот, изпълнен с гняв и болка, с ужас и смърт. Когато наближи Бейлинджър, безизразното му лице издаваше бездънната празнота в душата му.

— Съжалявам за онова, което са ти сторили, Рони! — заговори Франк, макар да знаеше, че мъжът не може да го чуе в бурята. Искаше да го накара да дойде по-близо. — Аз те мразя, но ми е жал за онова малко момченце!

Рони продължаваше да се приближава — безжалостен, неумолим.

— На това място ли е умрял Карлайл? — извика Бейлинджър, докато дъждът го шибаше по лицето. Рони може би все още бе прекалено далече, за да го чуе, но това нямаше значение. Той искаше Рони да вижда, че устните му се движат, да се чуди какво казва, да се приближи още повече…

„Ела по-близо!“ — мислеше си Бейлинджър. Ръцете му трепереха, бяха изтръпнали от студа. Можеше ли да се надява, че ще го застреля, макар и отблизо? Стиснал ловната пушка, Рони изглеждаше много по-уверен.

— Точно на това място ли старецът си пръсна мозъка? След като е осъзнал какво точно си извършил, той е бил по-ужасен от теб, отколкото от излизането навън! Избягал е от хотела! Твоята ловна пушка ли е намерил? Нея ли е взел със себе си? Надявал се е да се защити на брега! Но докато е стоял тук треперещ, докато те е гледал да се приближаваш в дъжда, той е разбрал, че е прокълнат! Затова се е застрелял!

Светкавици очертаваха силуета на Рони, който все повече скъсяваше разстоянието помежду им.

— Тази ловна пушка в ръцете ти! Същата ли е, с която Карлайл си е пръснал мозъка?

На трийсетина метра разстояние Рони спря.

„Не! Трябва да дойдеш по-близо!“ — рече си Бейлинджър.

— Тук ли се случи? Тук ли го е направил той! Бащата, когото винаги си искал! Тук ли си го уплашил така, че да се самоубие!

Гръмотевица заглуши думите му.

Рони за миг застина като парализиран. След това пристъпи по-близо.

— Какъв прекрасен син си бил! — продължаваше да говори Бейлинджър. — Той ти е дал шанса да започнеш нов живот, а ти си му се отплатил, като си изпълнил живота му с ужас!

На двайсет метра разстояние Рони отново спря. Явно вече бе достатъчно близко, за да го чува.

— „Сестра Кери“!

Франк се учуди от неуместните му думи.

— Романът на Драйзър! — провикна се Рони. — Когато твоят приятел говореше за него, каза всичко, което е от значение! Ние сме обречени, защото всичко е предопределено от нашите тела и нашето обкръжение! Той забрави да каже, че сме обречени от миналото си!

— Не всякога, не и ако се бориш с него! Но тази дяволска сграда със сигурност може да ни накара да повярваме в това!

Една светкавица отново смрази Рони, той спря.

„Защо не идва по-близо? — чудеше се Бейлинджър. — Очилата! — досети се той. — Когато блесне светкавица, на сензорите им трябват няколко мига, за да се приспособят! Светкавицата предизвиква ярко сияние, което временно го заслепява!“

Рони вдигна ловната пушка и я опря на рамото си.

Отново блесна светкавица и го заслепи, тогава Бейлинджър измъкна пистолета си от колана и стреля. Рони също натисна спусъка.

Бейлинджър се хвърли по очи. Пушката на Рони изтрещя и пясъкът зад гърба му изригна. Франк стреля в лицето му.

След това пистолетът само изщрака — нямаше повече патрони.

Бейлинджър се претърколи. Пушката изгърмя и улучи мястото до него. Сачмите засегнаха глезена му.

Той се изправи на крака и закуца, като се опитваше да накара врага да се отдалечи от дъсчената пътека.

Дочу стенание и се обърна. Светкавица освети Рони, който се свличаше на колене. Рамото му над бронираната жилетка кървеше — там го бе улучил последният куршум на Бейлинджър. Зад него някаква фигура яростно размаха парче от греда. Даян! Замахваше, пищеше. Ловната пушка изтрещя в пясъка. Даян отново замахна. В светлината на пламъците, изригващи от хотела, Бейлинджър видя как кичурите й проблеснаха под дъждовните струи. Мократа й дреха бе залепнала по тялото й. Тя замахна отново и стовари с все сила дървото върху черепа на Рони. Той рухна по очи на брега. Надвесена над него, Аманда удряше и удряше… Спря, когато парчето дърво се счупи. С нечовешки вик тя заби острия връх в гърба му.