Дейвид Морел - Нарушители

„Аз съм в тунела — осъзна Франк. — Вратата е взривена. Водата ни залива…“ Блъсна се в една стена, нагълта още вода и откри, че лицето му е над повърхността. Над него се носеше обагреният в зелено покрив на тунела. Плъхове го заобиколиха, качиха се на гърдите му.

Водният поток го завъртя и го понесе надолу по продължението на тунела. Отново се намери под водата, блъсна се в една стена и се постара да не диша. Изведнъж усещането за безтегловност се върна. Той се завъртя в някакво широко пространство с разперени ръце.

Блъсна се в нещо, обърна се по гръб и се помъчи да прочисти дробовете си.

Над главата му имаше някакви дъски. Той лежеше върху мокър пясък. До него имаше ръждясала решетка.

„Господи — осъзна Бейлинджър, — водният поток е избил решетката на отводнителния тунел. Изхвърлил ме е на брега. Аз съм под дъсчената пътека на плажа“.

Вятърът разнасяше надалеч дрънченето на люлеещото се парче ламарина в изоставения жилищен блок.

През пролуките на дъсчената пътека падаше дъжд и мокреше лицето му. Той напипа пистолета си, който беше останал в кобура. Но тъмнината вече не беше обагрена в зелено. Водата бе отмъкнала очилата му за нощно виждане. Блесна светкавица, пламъците осветяваха горните етажи на хотела. Бейлинджър седна.

Започна да рови из отломките. Още плъхове побягнаха. Котката лежеше неподвижно, а вратът й беше някак неестествено извит. Някаква фигура се виждаше близо до потока, който се изливаше от тунела. Бейлинджър запълзя по пясъка към нея, но застина ужасен. Осъзна, че това е един от мумифицираните трупове.

Вляво от себе си видя още две проснати на пясъка фигури. Едната беше русокоса. Приближи ги, страхувайки се, че отново ще се натъкне на някой труп.

Фигурата се раздвижи. Франк стигна до нея.

— Даян… — прошепна той.

— Аз не съм Даян — отвърна Аманда.

Вини лежеше неподвижно до нея. Бейлинджър го обърна по корем и натисна гърба му, опитвайки се да изтласка водата от дробовете му.

Вини се закашля, изплю някаква течност.

— Даян, не можем да останем тук — каза Франк.

— Но аз не съм…

— Рони ще дойде. Трябва да се измъкнем. — Той успя да изправи Вини на крака. — Помогни ми, Даян.

Блесна светкавица. Аманда и Бейлинджър подпряха Вини от двете страни. Стараеха се да вървят колкото бе възможно по-бързо, но краката на Вини се влачеха по пясъка. Бейлинджър се спъна и падна на едно коляно. Събра сили и успя да се изправи. Тримата изминаха още десет крачки и се свлякоха изтощени на пясъка.

Франк се огледа.

— Рони скоро ще бъде тук. Трябва да се скрием. Там има една падина в пясъка. Даян, виждаш ли я?

Аманда мълчеше.

Дъжд се изливаше през дупките на дъсчената пътека.

— Помогни ми да завлека Вини дотам — каза Бейлинджър.

С последни сили двамата го избутаха в падината.

— Легни до него — нареди й той. — Аз ще ви покрия с пясък. Така Рони няма да ви види.

— Но следите ни…

— Дъждът ги заличава.

— Ами ти?

— Ще го накарам да тръгне след мен в друга посока, Даян…

— Аз не се наричам така.

— Обичам те.

— Иска ми се да бях Даян. — Аманда го целуна по бузата.

Бейлинджър я накара да легне в падината, а след това нахвърли пясък върху нея и Вини, оставяйки непокрити само лицата им. Отстрани купчината приличаше на един фалшив гроб, който трябваше да ги спаси от истинския.

— Студено ми е — простена Аманда.

— Аз ще отведа Рони колкото е възможно по-далеч — рече Франк. — След това се опитайте да намерите помощ.

— Даян е била щастлива да те има.

— Била ли? Не те разбирам. Аз все още съм твой.

Бейлинджър се обърна и събра кураж да се върне по пътя, по който бе дошъл — към отводнителния тунел. Отломките, плъховете, мумифицираните трупове. Дъждът наистина заличаваше следите по пясъка. Събра цялата си решителност и пое покрай бушуващите вълни. Блесна светкавица и отекна гръм, но той не трепна.

Бейлинджър се обърна към дъсчената пътека. Отвъд нея се виждаха пламъците, изскачащи от горните етажи на хотел „Парагон“. Огънят и бурята сякаш водеха битка. Щеше да измине доста време, докато пожарникарите и полицаите пристигнеха на това пусто място, в този късен час. Той не можеше да разчита на ничия помощ.

Вдясно една светкавица очерта скелета на изоставената жилищна сграда. Чуваше се дрънченето на клатещата се ламарина.

Бейлинджър извади пистолета от кобура и го пъхна в колана си отзад. След това разпери ръце, за да бъде забелязан от колкото е възможно по-голямо разстояние. „Ела да ме заловиш, Рони. Да видим дали ще можеш“ — мислеше си.