Повечето посегатели са на възраст между осемнайсет и тридесет години, интелигентни, добре образовани, с интереси в областта на историята и архитектурата, често с професии, свързани с компютърните технологии. Посегателите са по целия свят: има групи в Япония, Сингапур, Германия, Полша, Гърция, Италия, Франция, Испания, Холандия, Англия, Канада, Съединените щати и няколко други държави.
Австралийските групи са очаровани от лабиринта от отводнителни канали под Сидни и Мелбърн. Европейските групи предпочитат изоставени военни съоръжения от световните войни. Американските групи са привлечени от класическите универсални магазини, изоставени, когато социалната разруха довежда до масово изселване от Бъфало и Детройт. В Русия посегателите са обсебени от някога секретната многоетажна система на метрото в Москва, предназначена за евакуирането на длъжностни лица от времето на Студената война в случай на ядрена атака. Изоставени болници, приюти, театри и стадиони — всяка държава предлага множество възможности на градските изследователи.
Един от първите е французин, който през 1793 година се загубил по време на експедиция в парижките катакомби. Открили тялото му едва след единадесет години. Както отбелязва един от героите на „Нарушители“, Уолт Уитман също е бил сред първите градски изследователи. Авторът на „Стръкчета трева“ работел като репортер за „Бруклин Стандард“, където поместил материал за тунела под Атлантик Авеню. Рекламиран навсякъде като първия тунел на метро в света при построяването му през 1844 година, той е бил затворен само седемнайсет години по-късно. Преди да го запечатат, Уитман направил дълъг преход през него. „Тъмен като гроб, студен, влажен и притихнал — написал той. — Колко прекрасни изглеждат земята и небето, когато се измъкнеш от мрака! Може би ще е полезно от време на време да изпращат нас, смъртните — или поне онази част от нас, които са вечно недоволни, — на неколкодневно пътешествие в някой тунел. Навярно след това ще роптаем по-малко срещу Божиите дела“.
Но Уитман не е проумял каква точно е същината на градските изследвания. Той е видял тунела в отрицателна светлина. Един истински градски изследовател фанатик се стреми именно към студа, влагата, притихналата тъмнина на тунела или на изоставения жилищен блок, или на напуснатата фабрика. Призрачната привлекателност на мистериозното минало — предполагам, че точно това е усетил изследователят от много по-късни времена, когато през 1980 година е открил тунела под Атлантик Авеню, 119 години след като е бил затворен и забравен.
Един значим модерен пример на градско изследване от последните години представлява проникването в парижките катакомби. Тези катакомби са част от системата от тунели под Париж, дълга 270 км, останала от каменоломната, която в продължение на много векове осигурявала строителен материал за града. В началото на XVIII век някои от тунелите са били използвани за погребване на хиляди трупове, защото парижките гробища били претъпкани. През септември 2004 година, по време на учение, полицейска група открила сред костите напълно обзаведен кинотеатър. Седалките били издялани в камъка. В една малка съседна пещера работели бар и ресторант, в които наред с бутилките уиски били изложени и професионални електрически и телефонни системи. Друг значим пример на градско изследване е онзи случай в Москва през октомври 2002 година, когато чеченски бунтовници завзели един театър. Военните обградили сградата и един градски изследовател ги вкарал вътре през забравен тунел.
Една част от всичко това в основата си представлява авантюризъм. Но смятам, че има и психологическа страна. Както отбелязвам в „Нарушители“, нашият свят е така преизпълнен с нарастващи заплахи, че наистина има смисъл човек да се оттегли в миналото. Старите сгради могат да се превърнат в убежище, което да ни връща назад към едни по-прости и по-малко стресиращи времена, както си ги представяме. В моето детство изоставеният жилищен блок ми осигуряваше спасение от бъркотията на семейното огнище. Аз пътувах във времето и намирах убежище в миналото, което разпалваше въображението ми и в което никога нямаше кавги.
Като възрастен сега аз имам по-различни перспективи, с не така значими и не така приятни последици. За мен старите сгради са като старите снимки. Те ми напомнят колко бързо минава времето. Миналото, което съживяват, насочва вниманието към най-далечното ми бъдеще. Те представляват повод за размисъл.
Читать дальше