Дейвид Морел - Петата професия

Хейли пребледня. Той патетично вдигна ръце.

— Добре. Така да бъде. За Бога, Савидж, успокой се. Знам колко си преживял. Знам, че си разстроен…

— Разстроен, а? Кучи син. Ще ми се да те убия! Говори! Разкажи ми всичко ! Без да спираш!

— Всичко се дължи на едно погрешно изчисление. Започна с… Може би не си запознат… В армията се работеше върху нещо, което те нарекоха „Хапчета за смелост“.

— Какво?

— Проблемът е, че независимо от добрата подготовка, войникът винаги се страхува по време на сражение. Искам да кажа, че това е естествено. Когато някой стреля по теб, мозъкът ти изпраща сигнал за бедствие до надбъбречната жлеза и ти започваш да изпитваш страх. Започваш да трепериш и искаш да избягаш. Това е биологичен инстинкт. Може би някой с твоя опит от SEAL да успее да потисне този рефлекс. Но обикновеният войник страда от синдрома „битка или бягство“. Ако той избяга, играта свършва. Така че в армията бяха решили да изпробват разни химикали. Ако на войника се даде хапче преди сражение, химикалът трябваше да прекрати подаването на сигнал за бедствие, който ускорява образуването на адреналин. Войникът не изпитва никакви чувства и се сражава смело. За Бога, сражава се. Работата е там, че при изпитанията всичко било наред. Но след това стресът се отразявал на войниците много зле. Започвали да страдат от нервно разстройство. Ставали безполезни. Преследвали ги натрапчиви спомени.

— Да. Преследвани от спомени. Много добре си го представям. Аз съм експерт по тази част — каза той, като насочи ножа към Хейли.

— Помолих те да запазиш спокойствие. Разказвам ти всичко подред.

— Продължавай тогава!

— И така в армията решиха, че хапчетата действат много добре. Оставаше въпросът с паметта. Решиха, че могат да разрешат двата проблема едновременно. Искаха да облекчат агонията на ветераните от Виетнам, които не можеха да се преборят със спомените си за преживените там ужаси. В същото време искаха да гарантират, че хапчето за смелост ще действа безотказно, ако бъде заличен споменът за преживяното по време на сражението.

— С помощта на психохирургията — каза Савидж с дрезгав глас.

— Да. Точно така. Но някой се сети, че така ще се получи бяло петно в съзнанието им, нещо като вакуум в спомените. Винаги ще имат чувството, че нещо важно им се е случило, а те не могат да си го припомнят. Това объркване ще се отрази в крайна сметка на готовността им да се бият. Така че защо да не опитат… след като хирурзите са налице… да намерят начин да вмъкнат някакви спомени, нещо несъществуващо , но приятно и успокояващо. Лекарства в комбинация с филми и електроди направиха този номер.

— Да, номер — въздъхна Савидж.

— След това някой се сети, че фалшивите спомени могат и да не са толкова приятни. Защо да не се присадят такива спомени, които да мотивират пациента да прави това, което ние искаме, да го програмираме…

— Да, разбирам какво искаш да кажеш. А сега ми разкажи за самия мен . Как бях въвлечен?

— Японците ни нападнаха в Пърл Харбър. Но ние се справихме с тях. Бихме ги. Смачкахме ги. Два пъти. После седем години ги учихме да не воюват повече с нас. Но те все още го правят! Не с военни действия. С финансови средства! Те купуват страната ни. Те налагат стоките си на нашите пазари. Те притежават банките ни. Те контролират търговския дефицит. Те са виновни за нашите дългове.

Мъдрото лице на Таро почервеня от гняв. Той беше дълбоко обиден.

— Хайде, давай по същество — подкани Савидж Хейли.

— Една група в ЦРУ… Не, много е сложно за обяснение. Една група от съмишленици решихме да променим ситуацията. Ние знаехме за Шираи, който се опитваше да върне предишното status quo в Япония. По това време се разразиха скандали за подкупи, политиците се проваляха, падаха лидерите на различни партии. Един министър-председател, след него още един. Системата беше на ръба на провала. Шираи искаше да я укрепи, да използва влиянието си, за да контролира събитията. Но той имаше нужда от някакъв инцидент, някакъв символ, катализатор на гнева, нещо толкова ужасно, че да привлече достатъчно привърженици, за да обедини нацията и да постигне целите си. Вътре в страната, не навън. Искаше да отхвърли останалия свят. Япония да остане сама за себе си. Моята група в ЦРУ харесваше тази идея.

— И вие решихте да му помогнете.

— Да. Целите на Шираи съвпадаха с нашите. Ако Япония се затвореше в себе си, нашата страна щеше да спечели от това. Щяхме да оправим търговския си дефицит, щяхме да намалим и дори може би да приключим с дълговете. Да стабилизираме бюджета. Господи, какви чудесни възможности се откриваха!