Дейвид Морел - Петата професия

Главата му се замая. Той отчаяно се бореше да не загуби съзнание. Искаше да научи останалото.

— Все още не си ми казала как се озовах тук.

— Един от учениците на Таро отишъл с мотоциклета до селото, където сте им казали да оставят колата. Той ви качил двамата с Акира, а другият ви последвал с мотоциклета. Таро им нареди да се върнат за другия мотоциклет и да наредят труповете така, че все едно някои от хората на Шираи са искали да го убият, а останалите са го защитавали. Ако се съди по вестниците, властите са повярвали на измамата, макар че никой не може да обясни защо част от хората на Шираи са се разбунтували. Савидж почувства, че губи съзнание.

— Таро се погрижи за раните ти. Щеше да бъде прекалено рисковано да те заведе в болница. Но ако не се беше събудил, щях да настоявам да те заведем на лекар.

С последни сили Савидж хвана ръката й.

— Нали няма да ме напуснеш?

— Никога.

Той усети, че потъва.

Потопи се отново в своя кошмар, по-точно в двата кошмара, които се наслагваха един върху друг.

Когато се събуди, Рейчъл седеше отново до него и държеше ръката му.

— Жаден ли си?

— Не само жаден, но и гладен.

— Трябва да те оставя за момент. Един човек иска да те види.

Савидж очакваше да влезе Таро, но вместо това той видя Еко. По лицето й се четеше мъката по Чури, но очите й блестяха от радост, че може да бъде полезна. Тя носеше поднос с чаша чай и купичка с бульон.

Рейчъл застана до нея. Те си размениха погледи, които бяха по-многозначителни от думите. С жест Рейчъл покани Еко да седне и да помогне на Савидж за бульона. После тя поднесе чашата с чая до устата му.

— Значи хората на Таро накрая те спасиха — обърна се той към Еко, но изведнъж си спомни, че тя не знае английски.

Рейчъл му обясни как е станало:

— Докато вие бяхте в планината, учениците на Таро успяха да я освободят.

— Акира щеше толкова да се зарадва — той не можа веднага да продължи, защото в главата му отново нахлуха спомени, — щеше да им бъде безкрайно благодарен. Господи, как ми липсва. Още не мога да повярвам… Тя знае ли, че е мъртъв?

— Да. Еко приготви тялото му за погребалния обред.

— Бих искал да мога да й кажа колко съжалявам.

— Мисля, че те разбира. Тя също съжалява за случилото се с теб и за твоята скръб.

— Аригато — благодари той просълзен и докосна ръката на Еко.

Тя се поклони.

— Учениците на Таро са довели един човек — каза Рейчъл.

— Какво? Кой е той?

— Много е завързано. Когато си възвърнеш силите ще разбереш сам.

— Вече съм достатъчно здрав — той направи опит да седне.

— Сигурен ли си?

— Ще ми помогнеш ли да стана? Твърде много въпроси не получиха отговор. Ако правилно се досещам… Моля те, Рейчъл, помогни ми.

Рейчъл и Еко го изправиха на крака. Те го придържаха от двете страни. Така тримата се отправиха към плъзгащата се врата.

Светлината подразни очите му. Бяха влезли в стая, където около ниска масичка бяха наредени множество възглавнички направо на пода. Таро седеше с кръстосани крака от едната страна, а от другата…

Савидж се вторачи в добре облечения около петдесетгодишен рус мъж, когото той познаваше като Филип Хейли.

Сега той беше уморен, небръснат, със смачкан костюм, горното копче на ризата му беше разкопчано.

Ръцете му трепереха дори по-силно, отколкото тези на Савидж.

— А-а — промълви Савидж. — И този кръг се затваря. Кой сте вие?

— Познавате ме като…

— Филип Хейли. Присъствате в сънищата ми от несъществуващия планински комплекс „Медфорд Гап“. Вие ме преследвахте в храма „Мейджи“. Камичи-Шираи ми каза, че вие сте моята свръзка, че двамата работим за ЦРУ. Отговорете ми! Кой сте вие, по дяволите?

Раздразнението почти изтощи Савидж. Той се олюля. Рейчъл му помогна да се овладее.

— Ако си спомняте, по-добре е да не използваме истинските си имена от съображения за сигурност, Дойл.

— Не ме наричай така, копеле мръсно. Дойл може да е истинското ми име, но аз не се представям с него.

— Добре, ще те наричам Роджър Форсайт, тъй като това е псевдонимът ти в управлението.

— Не, да върви по дяволите. Ще ме наричаш с другото ми име, което използвах докато работех за Греъм. Кажи го!

— Савидж.

— Съвсем правилно. Повярвай ми, точно така се чувствам. Освирепял съм. Какво се е случило с мен? За Бога, кой направи това с мозъка ми?

Хейли разкопча и второто копче на ризата си с треперещи ръце.

— Нямам право да ти разкрия всичко.

— Грешиш. Имаш най-голямото право да ми го кажеш. Имаш моето разрешение. В противен случай ще ти счупя гадните ръце и крака, и… — Савидж посегна към ножа на масичката — Не, може първо да ти отрежа пръстите, после…