Дейвид Морел - Петата професия

— Копеле мръсно!

Савидж се претърколи, сграбчи своя пистолет, но отново последва нов удар с бокен по дясното рамо, където преди го беше улучила палката. Мускулите на ръката му останаха като парализирани и не му достигнаха силите, за да задържи оръжието си.

Болката усили неговата ярост. Той се обърна, готов да ритне следващия нападател, но онзи успя да скочи навреме и вряза меча си от страната на левия му бъбрек. Изведнъж всичко се размаза пред очите му. Той отново се завъртя, без да съзнава в коя посока и се удари в стената. Един от убийците замахна към главата му и Савидж отчаяно вдигна лявата си ръка, предпочитайки да разцепят нея, а не черепа му.

Някакво петно застана между него и меча. Акира! Той пресрещна меча и отговори на удара. Явно беше успял да се вдигне на крака след унищожителния удар в стомаха. Нападателите очевидно бяха решили, че той няма да стане повече и бяха насочили цялото си внимание към Савидж.

Акира разцепи въздуха с мазолестата си длан и разби носа на убиеца. Плисна кръв.

Следващият мъж замахна към глезените на Савидж и го подкоси. Той падна. Лицето му се удари в дърво. Подът сякаш тръгна към него, после за момент престана да вижда.

Когато зрението му се възвърна, той погледна напред… главата му се замая… в агонията си видя как Акира напада Камичи.

Камичи вдигна своя меч.

„Не!“ — мислено извика Савидж. Jamais vu се превръщаше в реалност! Това, което никога не се беше случвало сега ставаше пред очите му! Пълен цикъл. Изживяваше нещо отминало. В края е началото. Само че началото беше лъжа, а това се случваше в този непоносим момент.

Пред очите му сякаш прожектираха филм, който беше гледал многократно… той ставаше свидетел на собствения си кошмар.

Савидж изтръпна, когато Акира се нахвърли срещу Камичи.

Четвъртият убиец.

Мъжът с блестящия меч.

„Ако настоящето се беше върнало в миналото — помисли си Савидж, — беше ли то и предсказание за бъдещето?“

„Не! Акира, недей!“

Проснат на пода в непоносими мъки, Савидж се опита да фокусира погледа си. Сърцето му замря, изпълнено с надежда от това, което все пак успя да види. Акира беше сграбчил меча на третия нападател, който едва не пръсна черепа на Савидж.

Миналото, което никога не се беше случвало, не се повтаряше съвсем по същия начин. В съня на Савидж Акира нямаше бокен. Цикълът не беше пълен! Реалността не се съобразяваше с фалшивите спомени! Значи и бъдещето може би нямаше да бъде подчинено на лъжливите събития от миналото.

Камичи замахна с блестящия си меч.

Акира парира удара със своя бокен.

Камичи замахна още веднъж.

Акира отново отклони меча му.

Те се въртяха в кръг, изпитвайки се един друг, нападаха, извиваха телата си, мятаха се встрани.

Акира посегна към Камичи. В същия миг един от лежащите на пода успя да вдигне своя бокен. Хвърли го и улучи рамото на Акира, отклонявайки неговия удар.

Мечът на Камичи счупи този на Акира на две.

Савидж изпищя.

Акира отскочи назад.

Мечът на Камичи изсвистя във въздуха. Стори му се, че стоманеното острие не улучи врата на Акира.

Савидж се молеше наум. „Моля ти се, Господи! Не! Не съм видял…“

Неговият отчаян вопъл остана без отговор.

Акира изпусна меча. Главата се отдели от раменете му. Тя тупна на пода като тиква, претърколи се и спря пред Савидж.

Очите премигнаха.

Савидж не можа да запази контрол върху действията си. Шокът, който преживя, потисна болката, парализираща тялото му.

Той коленичи, после се изправи на крака, изкрещя и пристъпи към Камичи.

Камичи също изкрещя.

Защото обезглавеното тяло на Акира като по чудо продължаваше да се движи към него, посягайки към меча, който той стискаше в ръце. Някакви импулси от мозъка на Акира сякаш управляваха обезглавеното му тяло. Омразата се оказа по-силна от смъртта. Кръвта шуртеше като фонтан от врата му, струите обливаха лицето, очите, дрехите на Камичи.

Той изкрещя още по-силно. Писъкът му беше смесица от лудост и отвращение. Акира измъкна меча от ръцете на Камичи, а той отблъсна обезглавеното съпротивляващо се тяло от себе си.

Савидж вече беше прекосил коридора. Сграбчи меча от доскоро силните ръце на Акира…

… сякаш те още получаваха команди от отрязаната му глава…

… сякаш тези безжизнени пръсти познаха докосването на другаря по съдба…

… Савидж замахна с всичка сила, нададе победен вик когато острието се вряза във вътрешностите на Камичи.

Камичи изскимтя.