Дейвид Морел - Петата професия

— Последният етап?

Един от новодошлите стреля по Савидж.

Той се наведе, за да избегне куршума и отклони пистолета от главата на Камичи. Отвърна на стрелбата.

Мъжът тупна на земята.

Междувременно стреля втори, коридорът се изпълни с оглушителен грохот.

Савидж продължи да натиска спусъка… отново и отново… Празните гилзи хвърчаха наоколо, падаха мъже, чуваха се писъци. До него Акира също стреляше по мъжете в коридора. Савидж чувстваше, че нещо не е наред! Куршумите улучваха все стените покрай него. Акира също стреляше и поваляше мъжете един след друг. Изведнъж, когато и последният падна мъртъв… коридорът и стълбището се напоиха с кръв, екскременти… Савидж с ужас откри какво не беше наред.

„Аз не трябваше да съм жив! Тези мъже бяха само на няколко метра.“

„Камичи се наведе, когато започна стрелбата, така че той не би могъл да ми послужи за щит.“

„След толкова изстреляни куршуми да не ни ранят нито веднъж?“

„Невъзможно!“

Той потрепери.

„Освен ако нарочно не са се целили в нас!“

„Господи, те са искали да ни накарат само ние да убиваме!“

„Те са искали да умрат! Те са самоубийци! “

Лудост върху лудост. Твърде много, твърде дълго. Савидж се съмняваше, че разумът му ще издържи. Искаше му се да изкрещи. Чувстваше, че е на ръба на нервен срив и всеки момент ще полудее.

Гневът промени всичко.

— Камичи, ти кучи сине!

Той се извъртя към мястото, където до преди малко стоеше Камичи. Него го нямаше.

— Къде е…

— Там! — извика Акира. — Избяга нататък по коридора.

Савидж се спусна да го догони, прескачайки телата на пода.

Акира се втурна след него, псувайки на японски.

Наближавайки стаята на Камичи, изведнъж сякаш попаднаха в кадър със забавено движение. Jamais vu и deja vu се сляха в съзнанието му. „Бил съм тук и преди! Знам какво ще стане.“

Преди да успее да спре и да реагира на предчувствието си, страхотен удар умъртви нервите на ръката му и той изпусна своята Берета. Зад него изпукаха кости, Акира изохка и пистолетът му тупна на земята.

Савидж се обърна. Сега вече кошмарът оживяваше с пълна сила.

Оказа се лице в лице с трима мъже. Мускулести. Около тридесетгодишни. Японци. Облечени с тъмни костюми.

Убийците от планинския комплекс „Медфорд Гап“. Бяха се появили от стаята срещу тази на Камичи и с мълниеносни удари бяха обезоръжили Савидж и Акира.

Изведнъж Савидж си спомни, че тогава мъжете бяха четирима , а не трима!

Четвъртият държеше самурайски меч, а не бокен.

Всичко стана ясно, когато Камичи излезе от стаята си с изваден меч.

— Пълен цикъл — каза той. — Началото и края. В края е началото.

Един от мъжете извади бокен. Савидж се дръпна, за да избегне удара, но беше твърде късно. Мечът удари с такава сила ръката му, че той се залепи за стената.

— Обещах ви отговор на вашите въпроси — каза Камичи.

Друг мъж посегна към Акира с бокен и едновременно с това го ритна с все сила в стомаха. Акира падна на коленете си след този двоен удар.

— Нали искахте отговори. Направих така, че да бъдат убити всички тези мъже, за да може пресата да разпространи съобщението за смелостта на хората от охраната ми. Куршумите трябваше да бъдат изстреляни от вашите пистолети. В последната ви битка с мен трябваше да останат само тези тримата, въоръжени с дървени мечове.

— А ти — простена Савидж — искаше да бъдеш с катана, не с бокен, защото ти си шогунът, героят на тази битка.

— Вече ви обясних, че търсех много сериозен инцидент, нещо толкова силно, драматично, символично, някакъв катализатор, нещо, което да поведе нацията след мен. Вие ще влезете в историята: Хората ще говорят за това дори след хиляди години — как един проклет гайджин и един изменник японец са довели тук наказателен отряд от наемници, за да ме убият. Как сте се преборили с моите храбри самураи, докато се оказало, че накрая трябва да се изправите срещу мен, само вие и аз, пистолетите срещу моя меч катана.

— И кой ще победи? — Савидж посегна към пистолета си, сграбчи го и изпищя от болка, защото последваха нови удари с бокен по главата, гърба, ръцете, краката.

„Ето, че всичко се случва отново!“

Той се почувства съвсем безпомощен.

„Всичко е било предначертано!“

„Не, не предначертано, а следначертано! Времето е върнато назад! Аз изживявам неща от миналото!“

„Не, ходът на историята не може да бъде върнат назад!“

Савидж изрева, но този път не от болка, а от най-силната ярост, която някога беше изпитвал.