Дейвид Морел - Петата професия

Плисна кръв.

Тялото му се раздели на две, горната половина падна надясно, долната…

На Савидж му причерня пред очите. Удар по главата му го повали.

С последни сили единият от телохранителите беше успял да се надигне и да хване меча в ръце.

Савидж падна до главата на Акира. Не беше в състояние да помръдне. Опита се да отвори очи и видя лицето на Акира. Изстена от болка.

„Ще ми липсваш.“

„Опитахме, приятелю.“

„Научихме отговорите.“

„Но това не е достатъчно.“

„Има още толкова да се учи.“

Някакъв последен импулс застави очите на Акира отново да премигнат. Обвити както винаги с меланхолия, но и смърт. Показаха се сълзи, без съмнение рефлекс след смъртта, но и… не, не е възможно… сякаш за сбогом.

Последното нещо, което Савидж чу преди да загуби съзнание, беше стрелба.

Сякаш цяла вечност беше минала откакто Савидж за първи път срещна сестрата на Рейчъл в Атина и заедно бяха посетили Партенона. Тогава Савидж беше цитирал откъс от „Озимандий“ на Шели, за да опише по-добре поуката, която можеше да бъде извлечена от тези руини.

Джойс Стоун бе разбрала този урок. „Нищо — нито богатството, нито славата или властта — нищо не се дава завинаги“ — беше казала тогава тя. Да, наистина е така. Нищо не е вечно. Бъдещето се изпречва пред миналото, интерпретира го и най-често го осмива. Историята. Фалшивите спомени. Дезинформацията. Тези въпроси заедно с продължаващите кошмарни сънища преследваха Савидж. Парадоксът на времето, неговата неумолимост, изменчивост и предателство занимаваха и измъчваха мозъка му.

След като беше разкрито масовото убийство а планинското убежище на Кунио Шираи, японските средства за масова информация заливаха своите читатели, зрители и слушатели с репортажи и хипотези в продължение на седмици. Заинтригувана и не по-малко смаяна, обществеността настояваше за най-големи подробности.

Най-голямо внимание привлече дневникът на Шираи. Както беше казал на Савидж и Акира, той имаше намерение да влезе в историята, убеден, че японците ще го помнят и след хиляди години. Естествено, той не бе и помислил да пише истината. Вместо това бе решил да подкрепи лъжите си, като се сравняваше с исторически личности, с герои от японската история, който рязко бяха повлияли на съдбата на своята страна и бяха превърнати в мит. Явно намеренията му са били дневникът да попадне в ръцете на репортерите преди или след смъртта му, така че последователите му да боготворят неговото наследство така, както ще боготворят и неговата ками.

Шираи, който се бе опитал да промени историята, бе останал сляп за поуките й. Акира обаче бе прозрял истината. Той беше казал на Савидж на път за убежището на Шираи: „Ние можем да се поучим от историята, но не и да обърнем нейния ход.“ С други думи ние се движим неизменно напред. Можем да се опираме на миналото, но настоящето — границата между тогава и сега — създава винаги нещо ново, нещо, което гарантира, че сега ще е различно от тогава.

„Не можем да се върнем назад“ — заключи тъжно Савидж, спомняйки си за невинното си безрадостно детство и за нощта, когато се самоуби баща му. „Но какво значение има всичко това за амбицията, надеждата и най-вече за любовта? Всичко ли е безсмислено и обречено на неуспех, тъй като настоящето възниква, програмирано в миналото, но на определен етап се отделя от него, а бъдещето по определение е промяна, контролирана от непредвидени обстоятелства?“

„Jamais vu. Deja vu.“

„Фалшиви спомени. Измамни видения.“

„Месеци наред живях с едно минало, което в действителност не е съществувало.“

„След това настоящето изглежда повтори това минало. Но с една разлика. Да… Акира умря. Господи, колко ми липсва. Неговата смърт не беше точно повторение на тази от моя кошмар. Той беше…“

„Обезглавен. Да.“

„Главата му се удари в пода, търкулна се към мен, очите премигнаха.“

„Колко много ми липсва.“

„Преди тялото му да се строполи, безжизнените му пръсти ми дадоха меча.“

„Не беше същото! Не беше точно повторение на миналото!“

„Значи все пак можем да обърнем, да променим, да преправим, да коригираме това, което е зад нас.“

„Но в нашия случай миналото беше лъжа. То никога не се е случвало. Всичко беше една гадна игра с нашата памет.“

„Не е ли с всичко така? Какво пишеше в книгата на доктор Сантизо? Споменът не е нещо, което е станало преди година, месец или ден. То е от преди секунда, а миналото преминава в настоящето, което се променя в бъдеще. Аз съм хванат като в капан от собствения си мозък, от моите моментни усещания. Миналото не може да бъде доказано. Бъдещето е загадка. Аз съществувам само в настоящия момент. Докато съм жив.“