Джон Брейн - Път към висшето общество

— Какво по-точно представлява Дафтън?

— Много фабрики. И един химически завод. И едно основно училище. Паметник на падналите във войната и река, която всеки ден има различен цвят. Едно кино и, четиринадесет кръчми. Това е наистина всичко, което човек може да каже за него.

— В такъв случай там нямате театър?

— Нонконформистите 9 9 Нонконформисти — религиозна секта. — Б.пр. всяка зима избират нещо от списъка на Ейб Хейуд, Когато исках да гледам някоя пиеса, отивах в Манчестър. В Дафтън няма нищо.

Двамата с Чарлз винаги наричахме града „Мъртвия Дафтън“, а съветниците, началниците и всеки, когото не одобрявахме, получаваше прозвището „тъпанар“. Най-напред бяхме почнали да ги номерираме: „Тъпанар номер три — казваше например Чарлз за своя шеф, библиотекаря — днес пусна виц. Просто са трогателни, когато претендират, че са живи, n’est-ce pas?“ Но стигнахме до номер десет и стана вече трудно да им помним номерата, затова приехме друга система. „Дебелият тъпанар пак е сипал вода в бирата — подхвърлях аз, когато собственикът на кръчмата «Дафтънски конник» минаваше край нас с нов камгарен костюм. — Тази нова наметка не е спечелена по честен начин.“ Имаше и един „Чистник-тъпанар“, управителят на бакалницата, който винаги говореше за банята си, и „Усмихнатият тъпанар“, който даваше пари под лихва. Имаше и много други; знаехме доста неща за хората в Дафтън. Доста повече, отколкото предполагаха, например „Неверният на жена си тъпанар“ и „Влюбеният в децата тъпанар“, двама от най-видните граждани; ако можеха да предположат, ние нямаше да се задържим дълго на местата си.

— Тука, в Уорли, имаме малък, но много добър театър — осведоми ме мисис Томпсън. — „Уорлийските драматици“, смешно име наистина. Трябва да дойдете на следващото ни събиране, Джо. Ще ви глътнат веднага — няма достатъчно мъже.

Аз повдигнах вежди.

— Искам да кажа, мъже актьори. — Тя се засмя. — Макар че и млади красиви ергени също се търсят. Играли ли сте някога?

— Съвсем малко в лагерните представления. Но в Дафтън нямах достатъчно свободно време. И да ви кажа истината, не съм голям привърженик на „Немарливият Сирил се разорява“ и „Награда за Пеги“.

— Измислихте си тези заглавия — рече тя, сякаш това й достави удоволствие. — Но признавам, че заглавията наистина звучат като Хейуд.

— Всъщност Чарлз ги измисли — признах аз. — Моят приятел Чарлз Лафърд. Познаваме се от деца.

— Сигурно сте много привързан към него, нали?

— Близки сме като братя. Много по-близки от повечето братя. — Спомних си пълното лице на Чарлз, абсурдно големите очила с рогови рамки и изражението му на невинност, примесена с непристойна веселост; винаги съм му казвал, че прилича на свещеник върху панаирджийска люлка. „В Дафтън няма нищо, Джо. Напусни го, преди и ти да си се превърнал в тъпанар…“ Чувах дълбокия му, малко пиянски глас толкова ясно, сякаш беше до нас, в стаята. „Щом отидеш в Уорли, Джо, край на тъпанарите. Запомни това. Край на тъпанарите.“

— Той ще ви липсва — каза мисис Томпсън.

— Да, вярно е, но ще свикна — тук млъкнах, понеже не знаех точно как да се изразя.

— Струва ми се, че мъжкото приятелство е много по-силно от женското — добави мисис Томпсън. — Но не е толкова взискателно, мъжете никога не си пречат. — Тя не показа, че знае какво искам да изразя, но думите й имаха точно този резултат; с присъщото си умение тя ми спести неудобството да обяснявам, че сърцето ми не е разбито от раздялата с Чарлз, но че не съм и съвършено безразличен.

Часовникът удари веднъж и мисис Томпсън каза, че трябва да се погрижи за кокошките. Когато напусна стаята, аз запалих цигара и се приближих до лавицата над камината. Над нея висеше в рамка голяма снимка на млад мъж с униформа на кралските въздушни сили. Върху шапката се виждаше бял кант на член от самолетен екипаж. Косата му беше тъмна и гъста, имаше здраво стиснати пълни устни и дебели вежди. Очите му се усмихваха — също като на мисис Томпсън. Беше хубав; притежаваше и чар, нещо, което невинаги излиза на снимка.

Чарът беше любима тема за разговор между Чарлз и мене; ние смятахме, че ако се научим как да се ползуваме от чара си, това би спомогнало много на кариерата ни. Да имаш чар още не гарантираше успех, но чарът сякаш вървеше подир амбицията като риба пилот. В Дафтън обаче това качество не се ценеше много. На мода беше грубата прямота; както казваше Чарлз — всеки се държеше, сякаш бе задължен да не посрами традицията на откровения йоркширец, който притежавал златно сърце под грубата си външност. Само че, както прибавяше той, под грубата външност сърцата също бяха долни и покварени като на жителите от хитрия, коварен Юг. Дори и така, според мене, те не трябваше да бъдат упреквани; в Дафтън нямаше условия за добър живот. Младият мъж на снимката (явно беше, че е синът на мисис Томпсън, загинал през войната) от рождение е имал необходимите условия, за да развие чара си. Златните сърца и заможният живот често вървят ръка за ръка.