Джон Брейн - Път към висшето общество

Няма да се преструвам, че съм прекарал целия си живот при леля Емили в такова състояние на оскърбена чувствителност. За нас двамата с Чарлз беше въпрос на чест да не придиряме за нищо; не искахме да сме като управителя на бакалницата, който живееше в най-горната част на „Оук кресънт“ и вечно проповядваше както голямото си уважение към чистотата, така и отвращението си от липсата на чистота у другите хора. Чарлз често го имитираше: „Ами че водата и сапунът са съвсем евтини! Човек не трябва да е богат, за да бъде чист. Не бих се отказал от банята си за нищо на света…“ Той говореше за ваните, сякаш самото потапяне на тялото във вода беше нещо похвално. Както казваше Чарлз, на човек му се искаше да извика, колкото му глас държи, че складира въглищата си в банята и се къпе чак когато го засърби кожата.

Но въпреки всичко това вече бях започнал да откривам някои твърде мрачни подробности от живота в Дафтън, които съвсем не ми се струваха смешни. Обичах много леля Емили и чичо Дик, дори и двамата им сина, Том и Сидни, съответно тринадесет и четиринадесетгодишни, шумни, груби и тъпи; те вървяха към бъдещето, което ги очакваше във фабриките, и очевидно бяха щастливи от това. Дори се чувствувах малко виновен, че напускам Дафтън, защото знаех, че осемте лири, които давах всеки месец на леля Емили, й помагаха много. Но не можех повече да остана в нейния свят. Докато бършех лице в големия мек пешкир, гледах с крайчеца на окото си халата, който висеше зад вратата (наблюдавах непрекъснато тази дреха, сякаш ме беше страх да не избяга), и вдишвах чистата и парфюмирана миризма на стаята. Бях вече стъпил в един твърде различен свят.

Върнах се в стаята, смених си яката и се сресах. Когато се погледнах в огледалото, изведнъж се почувствувах съвършено сам. Обхвана ме детинска тъга по грозните стаи и улици, където беше невъзможно да се загубиш или да останеш гладен; по познатите лица, които можеха да те отегчават или дразнят, но никога не ти причиняваха болка и никога не ти изневеряваха. Струва ми се, че носталгията не може да се избегне напълно; но цялата носталгия, на която бях способен, сякаш се събра в няколко секунди през този ден и никога повече не страдах от нея.

Погледнах през прозореца. Задната градина ми се видя учудващо голяма. Беше заградена с жив плет и в най-отдалечения край имаше голямо ябълково дърво. До него растяха две череши; спомням си как татко ми каза веднъж, че черешите не могат да живеят самички. „За да дадат плод, трябва да се оженят“ — прибави той и невинно се зарадва от сполучливия образ. Татко никога не бе имал собствена градина, а само едно малко местенце, дадено му от общината. Без ябълки, без череши, без поляни, без жив плет…

Оправих връзката си и слязох във всекидневната. Престоях не повече от пет минути и мисис Томпсън дойде с кафето. Поднесе го на сребърна табла; замислих се колко ли пари влизат в тая къща. В писмото си пишеше, че съпругът й преподава английски в средния курс; но ми се струваше, че това не е достатъчно, за да обясни техния стандарт. Не само таблата и кафеникът ми направиха силно впечатление — те биха могли да бъдат и сватбени подаръци, — а също и чашите, каничката за мляко и захарницата. Те бяха тънки и полупрозрачни, с глазура от чисти основни тонове — червено, синьо, жълто, оранжево, — разбрах, че са скъпи, защото бяха лишени от много шарки и блясъкът на глазурата беше твърде силен. Когато се отнася до пари, имам усет като на врачка; бях сигурен, че тук влизат поне хиляда лири годишно. После забелязах привичните движения на мисис Томпсън, докато използуваше кафеника, без израза на гордост и загриженост, който придобиват повечето жени, щом извадят сервиза от доброкачествен порцелан, и увеличих сумата с още петстотин.

— Никога досега не сме имали наемател — каза тя и ми подаде кафето. Гласът й трепна забележимо пред думата наемател, сякаш премисли и отхвърли всички по-меки думи — постоянен посетител, млад джентълмен, който ще постои при нас, и т.н. — Но самата аз съм страдала от хазяйки на младини. Искам да разберете, Джо, че вашата стая е напълно ваша. И можете да си водите гости винаги, когато пожелаете. — Тя се поколеба. — Ако се почувствувате самотен — винаги в началото е малко непривично да заживееш на ново място, — ще бъдете добре дошли долу при нас. За първи път ли живеете далече от дома си? Без да се смята казармата, разбира се?…

— И да, и не. Татко и мама бяха убити през войната и оттогава живея у леля Емили. — Щях да произнеса леля с открита гласна 8 8 Произношение с открита гласна — признак на добро произношение. — Б.пр. , но реших да не се опитвам засега.