Джон Брейн - Път към висшето общество

Бях малко учуден, че мисис Томпсън е сложила снимката на убития си син на такова видно място; струваше ми се, че не би могла да понася тежкия спомен. Тогава се сетих за нещо, което беше казал Чарлз: „Тъпанарите винаги «напускат този свят» или «почиват», или предават богу дух“. Те губят близките си, както се губи пакет или ръкавици. И не понасят да се говори за това, нито да се припомня. Защото те самите са вече мъртви.

Мисис Томпсън не беше от тъпанарите; можеше да гледа снимката на своя син без истерия. Пък и обстановката в стаята не предразполагаше към истерия. Всекидневната беше мебелирана с много добър вкус, поне така ми се струваше. Мебелите бяха тип „Шератън“ — тънкокраки и грациозни, но без да бъдат прекалено източени и крехки. По стените имаше бледожълти и кремави тапети, разнообразени по-скоро по цвят, отколкото по фигури. Имаше радиограмофон, голяма отворена библиотека и роял: капакът на рояла беше празен — сигурен признак, че се използува като музикален инструмент, а не като допълнителна лавица. Дебелият бял килим на паркета беше напълно по Метро Голдуин Майер, но въпреки това подхождаше на стаята, придаваше й необходимата доза лекомислие и дори леко възбуждаше също като ароматизираните бонбони.

Погледнах отново снимката на Морис. Напомняше ми някого, когото познавах. Раздразних се, че не мога да се сетя; сякаш от каталога беше изваден фишът на книга, за която знаех, че я има в библиотеката. Струваше ми се много важно да си припомня на кого ми прилича, но колкото повече се мъчех, толкова по-непознато и неопределено ставаше неговото лице. Отказах се и се качих в стаята да си подредя вещите.

Седрик Томпсън беше със седем-осем сантиметра по-висок от мене, а аз съм метър и осемдесет. Но беше много тънък, едва ли тежеше повече от шестдесетина килограма. Имаше дълбок и силен глас — изглеждаше прекалено силен за тялото му. Костюмът бе от попско сив камгарен плат и притежаваше кройка и еластичност, която само един първокласен шивач може да постигне. На такъв шивач се плаща не по-малко от тридесет гинеи. Но на десния ръкав имаше следа от тебешир, а средното и горното копче бяха закопчани, като разваляха добрата форма на сакото. Вълнената жилетка в червено и синьо и кафявата карирана риза сами по себе си бяха достатъчно елегантни, но не отиваха на костюма. Впечатлението ми беше, че той не носи неподходящи дрехи, защото смята, че така е по-красиво, а просто навлича на себе си каквото му попадне под ръка.

— Много се радвам, че не сте учител — рече той. — Учителите винаги ми изглеждат някак нереални… Виж, професията на счетоводителя е разумна и в същото време обаятелна. „Той накара Хомер да звучи като баланс и баланса като Хомер…“

— Гледах това в Лондон — казах аз.

— О, да се ходи на театър е добре. Но се пазете от четене. Здравите млади мъже не трябва да четат. Иначе ще свършат като грохнали даскалчета.

Бяхме в столовата и обядвахме. Седрик седеше отпред и разрязваше пилето, но беше забравил какво прави и ножът стърчеше във въздуха.

— Седрик — строго се обърна към него мисис Томпсън, — престани да репетираш пред Джо доклада си за Литературното дружество и му дай малко пилешко. От шест часа сутринта е бил на път. — Тя се усмихна. — И не размахвай този нож така заплашително, сякаш искаш него да изядеш, а не да му дадеш да яде!

Всички избухнахме в смях. Това беше от ония забележки, които не изглеждат смешни, когато са написани, но в действителност не могат да не предизвикат веселие. Общият смях сякаш спомогна да се сближа повече с тях.

Седрик загребваше с лъжицата пюре от картофи, за да ми сипе, когато мисис Томпсън го спря.

— О, боже мой, как забравих! Джо, вие обичате лук, нали?

— Това е любимият ми зеленчук.

— Прекрасно. Моят специалитет е варени в мляко картофи с настърган лук.

— Всички добродетелни, красиви и интелигентни мъже обичат лук — заяви Седрик. — Но само съвършените жени го ядат. — Той забрави да сипе пюре. — Като разбрах, че Джоан обича лук, реших да се оженя за нея. Правехме дълги разходки из Дейлс, живеехме с лук и сирене и ги промивахме със слаба, горчива бира.

Очите на мисис Томпсън светнаха и тя се захили.

— Помниш ли какво казваше татко? Той твърдеше, че щом миришем толкова силно, ще трябва да се оженим един за друг, защото никой няма да ни вземе.

Отново избухнахме в смях.

Пиехме кафето си във всекидневната и аз палех цигарата на мисис Томпсън, когато открих на кого ми напомня Морис. Седрик изведнъж млъкна по средата на изречението си и ме изгледа, сякаш имах две глави.