Джон Брейн - Път към висшето общество

— Как не съм забелязал досега? — попита разгневено той. — Не мърдайте, Джо. — Обиколи ме, сякаш разглеждаше някаква статуя. — Косата ви е светла, това ме е заблудило. Не, не мога да повярвам… същите очи, същата структура на черепа, същия израз…

— Веднага го установих — каза мисис Томпсън. — Прилича на Морис като снимката му.

Погледнах снимката над камината и за първи път видях в нея собственото си лице. За миг останах потресен: бях отхвърлен в областта на недействителното, където човек попада за секунди. Все едно че бях летец, гледах как съседният „Уимпи“ се разпада сред весели зелени и оранжеви пламъци на едно крило разстояние от мен и знаех, че хората в самолета, с които съм пил само преди няколко часа, сега се пържат като сланина в собствената си мазнина.

— Прощавайте, Джо — поде мисис Томпсън. — Ние разговаряхме за вас, сякаш не присъствувате, извинете ни. — Тя сложи ръка върху моята. — Понякога той много ни липсва. Но не сме превърнали спомена в религия, ние не мислим винаги за него. И нямаме нищо против да ни се припомни за него. Думите ми са малко объркани, но разбирате какво искам да кажа.

— Същото чувствувам към мама и татко, — казах аз и останах изненадан от думите си.

Седрик ме гледаше загрижено. Лицето му беше костеливо и добро, имаше дебели вежди и оредяла черна коса.

— Аз съм нечувствителен, невъзпитан и груб стар глупак — рече той. — Извинявайте, ако съм ви засегнал, Джо.

— Съвсем не — отвърнах и му се усмихнах. Последва мълчание, но то не беше неудобно. Бяхме включили на директна скорост; тримата бяхме установили най-добрите възможни отношения между млад мъж и семейна двойка на средна възраст. Опирахме до основата на интимността — ако неделните вестници не бяха замърсили и изхабили тази дума, — защото с такива хора човек не можеше да живее на никаква друга основа. Въпреки това имах достатъчно здрав разум, за да не злоупотребявам с подобна интимност — въпреки че бяхме на директна скорост, пътуването едва започваше.

След като Седрик пак тръгна за училище, аз отидох в стаята си да полегна. Не бях спал добре предната нощ, похапнах доста солидно на обед и сега ме обзе приятна сънливост. Свалих обущата и сакото, облякох си халата (повече за ефект, отколкото за да ме топли) и се изтегнах на дивана.

Не заспах веднага, а нарочно се държах известно време до границата на съня; в устата ми оставаше все още вкус на пиле, лимонов сладкиш и кафе и си мислех какви ли ще бъдат хората в общината и що за началник ще се окаже Хойлейк, главният касиер. Щях да започна работа в понеделник, а днес бе едва петък, така че имаше време да се осведомя. Дъждът бе спрял; в къщата беше много тихо и чувах движенията на мисис Томпсън в кухнята. Но това не ми пречеше и не ме спря по дългата, гладка, наклонена плоскост, по която се пързалях към съня; сякаш всеки звук — приятелското пукане на дървата в огъня, звънтенето на порцелановите съдове, плясъкът на течащата вода — беше създаден само за мое удоволствие.

Събудих се в три часа и се зачудих къде съм. Навън светеше бледото, но топло слънце с цвят на бял ром. На едно черешово дърво беше кацнал дрозд, пригладен и лъскав, сякаш се бе къпал в масло, а човката му имаше яркия основен жълт цвят на чашата, от която пих кафе сутринта. Погледнах през прозореца, птицата запя, като завършваше всяка фраза внезапно, сякаш не й стигаше въздух, и това придаваше на пеенето особен любителски ефект.

Когато слязох долу, мисис Томпсън месеше някакви сладкиши. Кухнята беше широка, чиста и светла, имаше електрическа фурна с контролно табло като на бомбардировач. Изпитвах чувството, че всички буркани съдържат точно това, което е написано върху тях, че всички ножове са остри и че всички приспособления, от разбивачката на яйца до изстисквачката за плодове, са в добро състояние. И въпреки това стаята беше много весела, също като престилката на мисис Томпсън — в този си вид тя можеше да послужи за декор на всяка филмова комедия от живота на средната класа. Тази кухня не те караше да се чувствуваш чужд; в нея нямаше дребни, нечисти тайни, като запушени умивалници и измърсени пешкири.

— Излизам да направя някои покупки, Джоан — казах. — Ако искате, мога да купя нещо, което ви трябва.

— Няма какво, благодаря — отвърна тя. — Повечето от най-добрите магазини са около пазара. Автобусът от Модли ще ви закара право там — спирката е в края на пътя. На връщане тръгва всеки половин час от автобусната станция. Между другото, службата за купони се намира в общината. Не съм ли цяла мина от сведения? — Тя разви парче сирене и започна да го стърже.