Джон Брейн - Път към висшето общество

— Какво ще бъде това? — попитах.

— Ще разберете в шест часа — отвърна тя. — Надявам се, че ще излезе много вкусно, но не обещавам нищо, помнете! — Погледна ме спокойно и нежно. — Добре е да имаш пак двама мъже, за които да се грижиш.

Излязох на „Игъл роуд“. Когато се огледах по-добре, забелязах, че къщата на Томпсънови не е на върха, нито на „Игъл роуд“, нито на Уорли; върхът на улицата завършваше с един блок от железобетон и стъкло, където стъклото преобладаваше, а „Сент Клер роуд“, от която се отделяше „Игъл роуд“, продължаваше поне четвърт миля нагоре.

Къщите бяха различни: имаше всякакви стилове — от полудървени до такива, които помислих за испански поради белите им стени, тъмнозелените покриви и обилието на железни украшения. Това сигурно би представлявало кошмар за всеки, който поне малко разбира от архитектура, но аз не гледах на тях от естетическа гледна точка. Виждах всичко в сравнение с Дафтън — там ме дразнеха опрените една до друга къщи, външните клозети, пушека, който засядаше в гърлото и за няколко часа измърсяваше чистото бельо, чувството, че си непрекъснато въвлечен в играта „как да свържа двата края“. По „Игъл роуд“ много ми харесваха чистите цветове и каменните украшения, гаражът до всяка къща, дъхът на благоденствие, плътен и хранителен като яйчен коктейл. Оня, който живее от частни доходи в Бат 10 10 Бат — аристократически курорт. — Б.пр. , ще ме сметне за пълен глупак; но който обитава място като Дафтън, ще разбере защо съм се чувствувал лек и свободен през този септемврийски следобед.

Общината представляваше странна смесица от готически и паладийски стил с назъбени стени, кулички, колони и каменни лъвове. Всъщност приличаше на Дафтънската община, пък и на стотици хиляди други общини. Веднага щом прекрачих входната врата, разпознах общинската миризма на радиатори, дезинфектант и подово масло; понеже в течение на два дни се бях отделил от нея, бях забравил колко потискаща можеше да бъде — Чарлз я наричаше миризма на сигурността и робията.

Службата за купони беше като службата в Дафтън — дълга полица, масите, редиците картотеки, ярките афиши, които призоваваха към безопасно движение по пътищата, търсеха кръводарители и доброволци за армията. И въпреки че представляваше част от общината, тя също си имаше своя собствена миризма, която не можеше да бъде сбъркана с друга, нещо средно между миризмите на магазин за чай и сладкарница.

Службата беше празна, само две момичета стояха зад гишето. По-голямото, пълничко момиче с черни очи, се обърна към мене:

— Вие идвате да работите в счетоводството, нали? — попита тя. — Видях снимката ви в „Куриър“. Но на снимката не сте толкова хубав, колкото в действителност. Нали, Берил?

— Страхотен е — заяви Берил. Тя дръзко се загледа в мене. Имаше неустановени бебешки черти и гърдите й почти не се забелязваха, но в нея се чувствуваше неспокойна груба предизвикателност, сякаш заедно със зрелостното си свидетелство бе взела и изпит по въпросите на мъжкия пол.

— Още по-страхотен съм, когато ме опознаят отблизо — казах аз. — Имам скрити качества… — Те се изкикотиха.

— Виж ти, какъв е палав… — започна Берил, но в това време в стаята влезе мъж на средна възраст, който носеше пачка картони, сякаш държеше в ръцете си светата чаша Граал 11 11 Граал — според средновековните легенди — чашата, в която е била събрана Христовата кръв. — Б.пр. , и наруши цялата атмосфера на флирт и на млади, глупави, красиви като котенца момичета, едва осъзнали женствеността си. Но ми остана от нея достатъчно, за да си я спомням приятно през целия ден; отнесох със себе си следите й като пудра по реверите.

След като свърших покупките, отидох в Сноу парк. Не беше това, което човек очаква от една обикновена общинска градина — широко място, оставено настрана от обикновения живот, което се намира в своеобразна карантина; тук градината сякаш се сливаше с града. Реката Мертън обкръжава южната половина на Уорли; паркът е между реката и гората на Уорли, като се стеснява към пазарния площад, сякаш иска да остави гората да се приближи толкова, че тесните, покрити с калдъръм улици около пазара да свършват наглед в течащата вода и дърветата.

Седнах на една пейка край реката и извадих „Уорли куриър“. Гледах Мертън толкова бистра, че различавах цветовете на камъните по дъното и се замислих за мръсната шутовска река, която течеше — ако можеше да се употреби тази дума за влачещата се като гной вода — през черните улици на Дафтън. Мертън беше пълноводна от дъжда и течеше доста бързо, но в едно заливче на стотина метра от мястото, където бях седнал, забелязах нещо по-важно и от бистротата й; там имаше тънък, бледозелен слой водорасли, който означаваше, че водата бе достатъчно чиста, за да има риба в нея. Горчиво завидях на двете малки момчета, които в този миг вървяха по пътеката с майка си; те щяха да отраснат край река, където щяха да плуват, да карат лодка и да ловят риба. В река Лангдън край Дафтън често се давеше някой човек; и това беше единственото речно качество, което тя притежаваше. Пейката стоеше на малка издигнатина, която се спущаше към реката с лек наклон; от този наблюдателен пункт паркът се разширяваше отново след пазарния площад и образуваше две половини, нещо подобно на буквата „В“, извърната настрана от града. Формата не беше лоша, а дива, естествена и в същото време култивирана. Този следобед в парка нямаше много хора. Чувах далечния шум на движението около пазара, но всичко друго ме караше да се чувствувам, сякаш съм сред полето. От другата страна на реката беше още по-уединено — на пет минути път в гората имаше места, откъдето не се виждаха дори и комините. Но това узнах доста по-късно.