Робърт Паркър - Момиче за сто долара

— Дойдоха ми на гости — промълви тя, без да вдига очи, все едно говореше на себе си. — Един мъж на име Арни Фишър.

— Познаваш ли Фишър? — попитах аз.

— Знам кой е. Не се бяхме срещали. Той ми каза, че Ейприл и Лайънел искат пари за инвестиция от фамилията Денучи.

— Той ли каза името на фамилията?

— Не. Каза, че става въпрос за неговите хора, но аз знам кои са те.

Кимнах.

— Фишър ми разказа, че двамата са му съобщили, че аз съм третият партньор в проекта — продължи Патриша Ътли. — И че имам добра професионална биография в този бизнес. Казали са му, че вече са отворили три къщи от веригата „Момичето мечта“.

Патриша Ътли тъжно поклати глава.

— Една в Бостън, една във Филаделфия и една в Ню Хейвън.

— Пълни аматьори — казах аз.

— Да. Представяш ли си да измамиш фамилията Денучи?

— И ти ги издаде? — попитах.

Тя вдигна очи и ми се усмихна, но без особено желание.

— Да. Казах му, че нямам нищо общо с „Момичето мечта“, че Ейприл е аматьорка, а Фарнсуърт е подъл и некомпетентен.

— Какво каза Фишър?

— Почти нищо. Изслуша ме. Кимна. Когато свърших, той ми благодари и каза, че винаги е на разположение да поговорим пак, ако имам желание.

— Ти имаше ли желание?

— Казах му, че винаги имам желание да говоря.

Облегнах се на стола и се загледах в дъгата на отсрещната стена. Докато слънцето залязваше, отражението беше променило мястото и формата си.

— След това двамата са обядвали в центъра с Арни и Брукс Денучи — казах аз. — Арни им е казал, че няма да инвестира пари, ако Лайънел е замесен. И ако ти не си.

Тя сви рамене.

— Тогава те са нахълтали тук, за да те убедят да участваш, скарали сте се и някой от двамата те е ударил — продължих аз.

— Ейприл — уточни Патриша Ътли. — Беше побесняла. Каза ми, че това е най-големият шанс в живота й и тя няма да го изпусне. Говорихме дълго, но аз не отстъпвах. Те ме уверяваха, че ако се включа, всичко ще бъде без грешка — така се изрази Фарнсуърт, „без грешка“. Аз обаче им казах, че няма да се включа в никакъв случай, ако той участва. После се карахме още известно време и накрая аз им казах, че няма смисъл да спорим, и ги помолих да си тръгнат. Станах. Изпратих ги до вратата. И тогава Ейприл изведнъж започна да ме удря, без да каже нищо. Първо ми удари плесница, а после започна да ме бие с юмруци.

— Ти какво направи? — попитах.

— Отначало изпитах повече изумление, отколкото болка, вдигнах ръце да се защитя и отстъпих. Но тя продължи да ме удря.

— А какво направи Фарнсуърт?

— Нищо — отвърна Патриша Ътли. — Останах с впечатление, че и той се стресна. Не ми изглежда като мъж, който може да се справи с физическо насилие.

— И после какво стана?

— Тя изведнъж спря, обърна се и си тръгна, а Фарнсуърт излезе след нея.

— И това беше краят?

— Не. След няколко часа ми се обади по телефона, за да се извини. Каза, че за момент си е изгубила ума, както понякога става между майка и дете. Каза, че съм била като майка за нея.

— Ти прие ли извинението? Патриша Ътли отново сви рамене.

— И друг път са ме удряли. Освен това аз още изпитвам чувства към Ейприл. Както и ти. Иначе нямаше да бъдеш тук.

Кимнах.

— Тя каза ли нещо друго?

— Каза, че ако искам да участвам в „Момичето мечта“, тя ще намери начин да ни отърве от Лайънел.

— А ти какво каза?

— Че се опитвам да измисля как да я спася, ако вече не е твърде късно.

— Мисля, че е твърде късно — отвърнах.

— Но не си сигурен. И аз не съм. Казах й, че ако може да ми докаже убедително, че Лайънел наистина е излязъл от бизнеса и от живота й, ще говорим пак.

— Сериозно ли й го каза?

— По отношение на това, че ще говорим пак — отвърна Патриша Ътли. — Но не и за бизнеса.

— Обаждала ли се е после?

— Не.

Поех си въздух и го изпуснах продължително. Патриша Ътли се усмихна.

— Това прозвуча почти като въздишка — каза тя.

— Ако не бях толкова корав, наистина щях да въздъхна — отвърнах аз.

Беше доста приятно пролетно време, така че се върнах пеш до Уест Сайд, след като си тръгнах от дома на Патриша Ътли. Имах нужда от движение. От няколко дни не правех нищо друго, освен да седя, да гледам, да слушам и да кимам. Чувствах се като ръждясала манивела.

В парка имаше много кучета, от което се почувствах по-добре. Когато стигнах до сградата на Лайънел, Хоук го нямаше. Значи и Ейприл я нямаше. Помислих си да отида да притисна Лайънел, но се сетих, че ще имам проблеми с портиера, който вече знаеше, че съм измамник от Бостън, на когото не може да се вярва. Беше късно. Върнах се пеш през парка до хотела.