Робърт Паркър - Момиче за сто долара

Когато се качих в стаята си, лампичката на телефонния секретар светеше. Хоук ми беше оставил съобщение на гласовата поща.

„Обадих се на мобилния ти телефон — гласеше то. — Но ти не вдигна. Реших, че не знаеш как да си прослушваш гласовата поща от него, така че не ти оставих съобщение. Ейприл излезе, качи се в колата си и пое на север, а аз я проследих. В момента карам след нея, южно от Хартфорд. Мисля, че се прибираме.“

Обадих се на мобилния телефон на Хоук.

— Да? — каза той.

— Продължавай да я следиш — казах. — Аз трябва да оправя още две-три неща тук, после ще се прибера с твоята кола и ще ти докарам нещата.

— Внимавай с колата — каза той.

— Ще се чуем — казах аз.

След като затворих телефона, си налях скоч със сода, отпих, погледнах през прозореца, изпуснах дълга и силна въздишка (макар и съвсем мъжествена) и разтърках врата си. На улицата под мен се виждаха коли — предимно таксита, — които бързаха към центъра, все едно наистина им беше важно да стигнат там. Погледах ги известно време, докато си пиех скоча.

Беше отличен момент да помисля отново с какво се занимавам. Мисленето не ми отне много време, защото нямах представа с какво всъщност се занимавам. Престъплението, което разследвах, беше убийството на Оли Демарс. Значи трябваше да се интересувам от него. Това и правех. Но истинската ми цел сякаш беше спасяването на Ейприл Кайл — за пореден път. Предполагам, че правех и това.

В едно бях сигурен — не напредвах особено в нито едно отношение.

Отидох до минибара за ново питие, после седнах с него на леглото и се обадих на Сюзън.

— Сам съм в хотелската си стая — оплаках се. — Пия скоч и въздишам тежко.

— Ще помогне ли секс по телефона? — попита тя.

— Вероятно.

— Добре — каза тя. — Радвам се, да бъда на услугите ви… всъщност кой се обажда, моля?

— А, чудесно — казах аз. — Играй си с мен и моето отчаяние.

— Ти никога не се отчайваш — отбеляза Сюзън.

— Досега — отвърнах.

— Разкажи ми — предложи тя.

Разказах й. Сюзън ме изслуша мълчаливо, като от време на време окуражително възклицаваше.

— И така — завърших, — имам един въпрос, докторе. Какво става с Ейприл?

— Ще ти спестя предварителното извинение, че не съм преглеждала Ейприл, така че не съм в състояние да дам точна диагноза — каза Сюзън.

— Благодаря, че ми го спести — отвърнах.

— Но мога да направя логично предположение — продължи тя.

— Моля те — казах.

— Вероятно ще ми се наложи да използвам термина „амбивалентен“ — предупреди ме Сюзън. — Ще го понесеш ли?

— Ти си психоаналитичка — отвърнах. — Така си говориш.

— Добре — каза Сюзън. — Мога да предположа, и биографията й го потвърждава, че тя изпитва дълбоко амбивалентни емоции по отношение на мъжете.

— Ето я думата — обадих се.

— Да — каза Сюзън. — Нали те предупредих? Всичко, което е постигнала в живота си, е спечелено с помощта на мъже, които е прелъстила, включително и теб самия.

— „Прелъстила“ е метафорично казано, нали? — уточних.

— Да. Прелъстяването невинаги е сексуално. Но освен това мъжете са виновни и за всичко лошо, което й се е случило в живота.

— В действителност ли?

— В това, което тя смята за действителност — отвърна Сюзън. — Начинът, по който хората възприемат света, невинаги съвпада с емпиричната реалност.

— Емпиричната реалност — повторих.

— Не забравяй за докторската степен от Харвард — каза Сюзън. — Тази идея с веригата „Момичето мечта“ например ми се струва идеална илюстрация на положението й.

— За нея това е единственият начин да стане независима от мъжете — казах. — Но за да го направи, зависи от мъже.

— Прехвърлила се е от Лайънел на Оли, после на теб, а после пак на Лайънел. Предполагам, че и ти, а може би и Хоук седите на резервната скамейка в очакване на момента, в който обстоятелствата и собствената й амбивалентна природа не я принудят да се откаже от Лайънел.

— И това ще се случи? — попитах.

— Трудно е да се предвиди със сигурност — отвърна Сюзън. — Психоаналитиците са най-добри впоследствие, когато трябва да се обясни случилото се.

— А можеш ли да направиш логично предположение? — настоях.

— Природата й ще надделее — каза Сюзън.

— Някаква идея как мога да я спася?

— Може би вече не може да бъде спасена — отвърна Сюзън.

— Знам — казах аз.

— Този модел на поведение е вкореняван в душата й цял живот.

— Психоаналитиците не казват „душа“ — възразих.

— Не казвай на никого — отвърна Сюзън. — Кога си идваш?