Робърт Паркър: Обетована земя

Бях попаднал в графата „разчистване на терени“ и натирен от кантората ми, се наложи да се преместя в покрайнините на града. Новият ми адрес беше на втория етаж на една двуетажна кръгла малка кула, която стърчеше на ъгъла на Мас авеню и Бойлстън стрийт, над един магазин за цигари. Предишният наемател е била някаква гледачка и аз стоях на прозореца, стържейки с ножче за бръснене разкривения позлатен надпис на фирмата й върху стъклото, когато го видях. Носеше бледозелен костюм и жълта риза с остра яка, разкопчана на шията и извадена над реверите на сакото. Сверяваше адреса от някакво листче хартия и гледаше унило към сградата.

— Ето го моят първи клиент в новата ми кантора — обявих аз, — или последният на Мадам Сососгрис.

Зад мене Сюзън Силвърман с отрязани джинси и блузка на сини и бели райета почистваше с препарат за миене и хартиена кърпа стъклото на вратата. Тя дойде до прозореца и погледна надолу.

— Не изглежда очарован от квартала — заключи тя.

— Ако бях в квартала, който би му харесал, нямаше да съм му по джоба.

Мъжът изчезна в малката врата до магазина за цигари и минута по-късно чух стъпките му по стълбите. Той се спря, последва чукане. Сюзън отвори вратата. Той погледна неуверено вътре. На пода имаше папки в кашони, на които пишеше „ФАЛСТАФ“, стените все още ухаеха на прясна боя, а върху един вестник вляво от вратата бяха струпани четки и кутии от боя. В кантората беше горещо и аз бях само по джинси, целите омацани с боя и с още по-окаяни на вид. спортни обувки.

— Търся човек на име Спенсър — рече той.

— Аз съм — казах. — Заповядайте, влезте.

Сложих ножчето за бръснене на перваза на прозореца и заобиколих бюрото, за да му подам ръка. Имах нужда от клиент. Обзалагам се, че Фило Ванс никога не е боядисвал сам кантората си.

— Това е мисис Силвърман — казах. — Тя ми помага в настаняването. Градските власти събориха предишната ми кантора. — Докато говорех, чувствах струйката пот, която се стичаше по гърдите ми. Сюзън се усмихна и поздрави.

— Казвам се Шепърд — представи се той. — Харви Шепърд. Имам нужда да поговорим.

— Аз ще изляза да си взема един сандвич — каза Сюзън. — Наближава обед. Искаш ли да ти донеса нещо на връщане?

Поклатих глава.

— Пий само една кола или нещо такова. Когато приключим с мистър Шепърд, ще те заведа някъде да се наобядваме хубаво.

— Ще видим — каза тя. — Беше ми приятно да се запознаем, мистър Шепърд.

— Вашата секретарка? — попита Шепърд, когато тя излезе.

— Не — отговорих аз. — Просто приятелка.

— Ех, бих искал и аз да имам такава приятелка.

— За човек, изтупан като вас — рекох, — не би трябвало да представлява проблем.

— Да, само че аз съм женен. И съм непрекъснато зает с работа.

Настъпи мълчание. Той имаше румено четвъртито лице и къдрава черна коса. Беше малко месест около челюстите и чертите му бяха леко размазани, но беше хубав мъж. Черноок ирландец. Имаше вид на човек, който е свикнал да говори, и невъзможността му да прави това сега го караше да се чувства неловко. Аз му подхвърлих сламката.

— Кой ви изпрати при мен, мистър Шепърд?

— Харв — рече той. — Наричайте ме Харв, всички ми казват така.

Кимнах.

— Познавам един репортер от нюбедфордския „Стандарт таймс“. Той ми даде вашето име.

— Вие от Ню Бедфорд ли сте, Харв?

— Не, от Хайанис.

— Смятате да се кандидатирате за президент и искате аз да ви бъда застъпник.

— Не — каза той със слаба, неуверена усмивка, — о, разбирам, Хайанис, ха.

— О’кей — казах аз, — няма да се кандидатирате за президент. Не искате да ви ставам застъпник. Какви са намеренията ви?

— Искам да намерите жена ми.

— О’кей.

— Мисля, че е избягала.

— Понякога го правят.

— Искам тя да се върне.

— Това не мога да ви гарантирам. Ще я намеря. Но аз не се занимавам с отвличания, дали ще се върне, си е работа на вас двамата.

— Тя просто ни напусна. Мене и три деца. Просто се махна от нас.

— Бяхте ли при ченгетата?

Той кимна.

— Те не подозират ли, ще извинявате за израза, нечиста игра?

Той поклати глава.

— Не, тя си събра нещата в един куфар и замина. Познавам лично Дик Слейд и той е убеден, че е избягала.

— Слейд ченге ли е?

— Да, в полицията в Барнстейбъл.

— О’кей. Сто на ден и разноските. Разноските включват стая в мотел и порядъчно ядене. Не ми се иска да пътувам всеки ден до Бостън и обратно.