Робърт Хайнлайн - Зелените хълмове на Земята

Това е историята на Рислинг, „Слепият певец на космическите друмища“, но не официалната версия. В училище вие сигурно сте пели тези негови слова:

А може да сте ги пели на френски или на немски. Могло е да бъде и на есперанто, докато пъстроцветната дъга на знамето на Тера се е развявало над главите ви.

Езикът не е от значение — едно обаче е сигурно — бил е земен език. Никой никога не е превеждал песента „Зелените хълмове“ на фъфлещата реч на Венера и никой марсианец не я е грачел и шептял по пресъхналите канали. Тя си е наша. Ние от Земята изнесохме всичко — от холивудските филми на ужасите до синтетичните радиоактивни вещества — тази песен обаче принадлежи единствено на Тера 1 1 Земя (лат.) — Б.пр. и на нейните синове и дъщери, където и да се намират те.

Ние всички сме слушали най-различни истории за Рислинг. Може дори да сте един от многото, които са търсили звания или шумна слава с научните си оценки за издадените му произведения — „Песни на космическите друми“ , „Гранд Канал и други стихотворения“ , „Нависоко и надалече“ и „Лети, корабе!“

И макар че сте пели песните му и сте чели стиховете му в училище, а и през целия си живот, обзалагам се на каквото кажете — че никога не сте дори и чували (освен ако вие самият не сте космонавт) — за многобройните непубликувани песни на Рислинг като например: „Откакто работникът с вагонетката срещна моята братовчедка“ , „Онова червенокосо момиче от Венерабърг“ , „Не си сваляй панталоните, капитане“ или „Космически костюм за двама“.

Едва ли можем да ги публикуваме в някое семейно списание.

Доброто име на Рислинг се пазеше от грижлив изпълнител на литературното му наследство и от щастливата случайност, че от него никога не е било вземано интервю. Стихосбирката „Песни на космическите друми“ се появи в седмицата, когато той почина, а щом се превърна в бестселър, рекламните историйки за него бяха сглобени от откъслечните спомени на някои хора и в добавка от по-пресилените материали, доставени от издателите му.

Полученият по този начин традиционен портрет на Рислинг е толкова правдоподобен, колкото томахоука на Джордж Вашингтън или кейковете на крал Алфред.

В действителност вие дори не бихте го поканили в салона си — той бе обществено неприемлив. Страдаше от хронична краста и непрекъснато се чешеше, а това ни най-малко не допринасяше за неговата небрежна красота.

Портретът му, рисуван от Ван дер Вурт за стогодишното юбилейно издание на произведенията му, осъществено от издателството „Хариман“, разкрива една изключително трагична фигура — тържествено стиснати устни и незрящи очи, скрити под черна копринена превръзка. Никога не е бивал тържествен! Устата му винаги е била отворена — той пееше, смееше се, пиеше или ядеше. За превръзка служеше всеки попаднал му парцал, обикновено мръсен. След като загуби зрението си, той ставаше все по-небрежен и по-небрежен към себе си.

„Веселякът“ Рислинг беше механик втори клас и имаше очи не по-лоши от вашите, когато подписа договор за полети по затворено трасе до юпитеровите астероиди на борда на ракетен кораб „Ястреб“ . В онези дни членовете на екипажите си подаваха оставката за щяло и нещяло, а всеки агент на „Лойд“ би ти се изсмял в лицето, ако споменеш за застраховането на космонавт. Никой не бе и чувал за Космическия предохранителен закон, а Компанията отговаряше единствено за заплатите — и то ако се наложеше. Половината от корабите, които летяха отвъд Луна Сити, никога не се завръщаха. Това не вълнуваше особено космонавтите, те сключваха договори в зависимост от своите предпочитания за дял от печалбата и всеки един от тях бе готов да се обзаложи с вас, че ще скочи от върха на двестаетажната Кула Хариман и ще се приземи здрав и читав, ако му предложите облог три към две и му позволите да използва пружиниращи гумени подметки за кацането.

Механиците бяха най-безгрижните от цялата тази дружина и най-злите. В сравнение с тях капитаните, радаро-операторите и щурманите (по онова време нямаше нито свръхекипажни бройки, нито стюарди) бяха мекушави вегетарианци. Механиците знаеха твърде много. Останалите разчитаха на умението на капитана да ги свали безопасно на земята, механиците знаеха, че умението е безполезно срещу слепите и капризните дяволчета, оковани вътре в ракетните двигатели.