Робърт Хайнлайн - Зелените хълмове на Земята

— Щом трябва да си отида, проклет да съм, ако тръгна да вървя. Носете ме.

Капитанът прехапа устна и нареди:

— Полицай! Махнете този човек оттук!

Корабният полицай впери поглед нагоре, към тавана.

— Не мога да изпълня заповедта, капитане. Навехнал съм си рамото. — Останалите членове на екипажа, присъствували само допреди миг, потънаха зад преградата.

— Тогава доведете работна група.

— Слушам, сър — той също излезе.

Рислинг отново заговори:

— Вижте какво, капитане, нека не се запомняме с лошо. Ако поискате, вие можете да ме вземете — съгласно клаузата за „бедствуващия космонавт“.

— „Бедствуващият космонавт“ ли? Велики боже! Та ти не си бедствуващ космонавт — ти си космически адвокат. Аз те познавам кой си — от години се шляеш из системата. Да, но не и с моя кораб. Тази клауза има за цел да помага на хора, които са изпуснали своя кораб, но не и да разрешава някому да се вози безплатно из целия космос.

— Хайде сега, капитане, можете ли наистина да признаете, че не съм изпуснал своя кораб? Та аз изобщо не съм се връщал у дома от последния си полет като редовна екипажна бройка. Според закона аз имам право на връщане.

— Но това е било преди години! Вие сте проиграли тази възможност.

— Проиграл ли съм я вече? В клаузата не се споменава ни дума по въпроса в какъв срок човек трябва да извърши обратния полет, споменава се само, че има право на него. Идете да направите справка, капитане. Ако не съм прав, не само ще си отида на собствените си два крака, но и смирено ще ви помоля за извинение пред целия екипаж. Идете проверете. Не се опъвайте.

Рислинг усещаше гневния поглед на капитана, който се обърна и с тежки стъпки напусна помещението, Той съзнаваше, че бе използвал своята слепота, за да притисне капитана, но това не го смути, а по-скоро му достави удоволствие.

Десет минути по-късно прозвуча сирената, той чу по транслацията командите за излитане. Когато от тихата въздишка на люковете и леко промененото налягане в ушите си разбра, че излитането е въпрос на минути, той стана и повлече крака надолу, към машинното отделение, защото искаше да бъде близо до двигателите, когато ги включат. Не се нуждаеше от никакъв водач за който и да било кораб от клас „Ястреб“ .

Бедата започна по време на първата вахта. Рислинг се бе настанил в креслото на инспектора — играеше си с клавишите на акордеона и опитваше нов вариант на „Зелените хълмове“ .

И „тара-тата, тара-тата на Земята…“ нямаше да се получи като хората. Опита повторно.

Стори му се, че така е по-добре.

— Как ти харесва това, Арчи? — попита той през приглушения рев.

— Много го бива. Я ми кажи цялото стихотворение. — Арчи Макдугъл, шеф механикът, бе стар приятел както от космоса, така и от баровете — беше работил като стажант при Рислинг преди много години и преди милиони мили.

Рислинг кимна, после каза:

— Вие младите живот си живеете. Всичко ви е автоматично. Когато аз извивах опашката на кораба, трябваше да стоя буден.

— И сега човек трябва да стои буден.

Те започнаха да говорят за работа и Макдугъл му показа регулиращото устройство, което бе заменило ръчния лост на нониуса, използван навремето от Рислинг. Рислинг опипа лостовете и продължи да задава въпроси дотогава, докато не се запозна с новата инсталация. Той бе убеден, че все още е механик и че настоящото му положение на трубадур бе само хитрина по време на една от неприятностите с компанията, в каквато всеки можеше да се забърка.

— Виждам, че старите регулиращи пластини все още стоят монтирани — отбеляза той, докато ловките му пръсти шареха по съоръжението.

— Всичко си стои с изключение на предварителните лостове. Свалих ги, защото ми закриват скалите.

— Не е трябвало да ги сваляш. Може и да ти потрябват.

— О, едва ли. Мисля, че… — Рислинг така и не разбра какво мисли Макдугъл, защото именно в този миг започна бедата, изригването на радиоактивност. Тя връхлетя Макдугъл и го порази на място.

Рислинг усети какво се бе случило. Старите механични рефлекси оживяха. Той дръпна предпазния капак и едновременно с това даде сигнал за тревога в контролния център. После си спомни за свалените предавателни лостове. Трябваше да търси с пипане, докато ги намери, като през това време се налагаше да се навежда колкото може по-ниско, за да извлече максимална защита от преградите. Безпокоеше го единствено местоположението на предавателните лостове. Отделението му бе познато — той знаеше всяко ъгълче и всеки лост, така както познаваше клавишите на акордеона си.