Робърт Хайнлайн - Линията на живота

Председателят гръмко приканваше с чукчето към ред. Дюдюкането и воят постепенно замряха, щом неколцина самозвани въдворители на реда принудиха някои буйни глави да седнат. Ораторът, застанал на трибуната до председателя, сякаш не забелязваше безредието. Ироничното му, леко дръзко изражение бе невъзмутимо. Председателят се обърна към него и му заговори с глас, в който напираха гняв и досада.

— Д-р Пиниро — на думата „доктор“ той леко наблегна, — трябва да ви се извиня за непристойното избухване по време на вашето изказване. Изненадан съм, че моите колеги могат да забравят дотам чувството си за лично достойнство, присъщо на хората на науката, та да прекъснат оратор, независимо… — той замълча и присви устни… — независимо от степента на предизвикателството.

Пиниро открито се засмя — усмивка, която в известен смисъл бе явно оскърбление. Председателят видимо овладя гнева си, и продължи:

— Желая заседанието да приключи при благоприличие и порядък. Искам да завършите изказването си. Въпреки това трябва да ви помоля да се въздържате и да не обиждате нашата интелигентност с идеи, за които всеки образован човек знае, че са измислици. Моля, придържайте се към своето откритие — ако наистина сте направили такова.

Пиниро разпери пълните си бели ръце, чиито длани бяха обърнати надолу.

— Как бих могъл да втълпя някаква нова идея в главите ви, ако първом не премахна вашите заблуди?

Слушателите се развълнуваха и зароптаха. Някой от дъното на залата извика:

— Изхвърлете този шарлатанин! Достатъчно го слушахме!

Председателят заудря с чукчето си.

— Господа! Моля ви! — После се обърна към Пиниро: — Трябва ли да ви напомням, че вие не сте член на тази институция и че не сме ви канили?

— Така ли? Струва ми се, че си спомням за някаква покана, написана върху бланка на академията?

Председателят прехапа долната си устна, преди да отговори.

— Истина е. Лично аз написах поканата. Ала това бе по молба на един от попечителите — прекрасен човек с обществено чувство, но не и учен, нито пък член на академията.

Пиниро се усмихна с дразнещата си усмивка.

— Така ли? Трябваше да се досетя. Касае се навярно за стария Бидуел от Обединеното застрахователно дружество. И той е поискал неговите дресирани тюлени да ме изобличат в мошеничество, нали така? Защото, ако аз мога да предскажа някому деня на собствената му смърт, никой няма да купува миличките му застрахователни полици. Но как ще ме изобличите, ако първо не ме изслушате? Дори да допуснем, че ще ви стигне акълът да ме разберете! Ха! Изпратил чакали да разкъсат лъв.

Пиниро хладнокръвно им обърна гръб. Ропотът на тълпата се усили и придоби гневни нотки. Напразно председателят крещеше за ред. От първата редица се надигна някаква фигура.

— Господин председателю!

Председателят се улови за тази възможност и се провикна:

— Господа! Има думата д-р Ван Райнсмит.

Врявата стихна.

Докторът се окашля, приглади перчема на разкошната си бяла коса и пъхна ръка в страничния джоб на добре ушитите си панталони. Сякаш щеше да държи реч в женско дружество.

— Господин председателю, колеги, членове на академията на науките, нека проявим търпимост. Дори убиецът има право на последна дума, преди законът да наложи своята дан. Нима ние ще постъпим по-недостойно? Макар и човешкият разум да е сигурен в присъдата? Считам, че д-р Пиниро заслужава цялото внимание, което тази августейша институция дължи на всеки колега, който не е член на академията, макар и… — той леко кимна по посока на Пиниро… — да не ни е известен университетът, където той е получил своята научна степен. Ако това, което има да ни каже, е измама — то не може да ни навреди. Ако това, което има да ни каже, е истина — ние трябва да го узнаем. — Топлият му школуван глас се лееше ласкав и успокояващ. — А ако обноските на уважаемия доктор ни се сторят мъничко недодялани за нашия вкус, трябва да имаме предвид, че докторът може би произхожда от място или обществена среда, където на тези дреболии не се държи толкова педантично. И така, нашият добър приятел и благодетел ни помоли да изслушаме този човек и внимателно да преценим същността на неговото откритие. Нека сторим това с достойнство и благоприличие.

Той седна на мястото си сред буря от ръкопляскания, съзнавайки ясно, че е утвърдил славата си на духовен вожд. Утре вестниците отново щяха да споменават здравия разум и ярката личност на „най-благородния ректор на американски университет“. Кой знае? Може би старият Бидуел щеше най-сетне да направи онова дарение за плувния басейн?