Робърт Хайнлайн - И построи той чуден дом

Навсякъде по света смятат американците за луди.

Те обикновено приемат обвинението за основателно, но посочват Калифорния като гнездо на заразата. Калифорнийците решително смятат, че лошата им репутация се дължи единствено на поведението на населението от областта Лос Анджелес. Попритиснат ли ги, жителите на Лос Анджелес приемат обвинението, ала бързат да обяснят:

— Виновен е Холивуд. Не е наша грешка — ние не сме го искали. Холивуд сам си израсна.

Жителите на Холивуд хич не ги е грижа — те се гордеят с него. Ако проявите интерес, ще ви разходят с кола до „Лоръл Каньон“, „където държим буйствуващите пациенти“. Обитателите на „Лоръл Каньон“ — жени с бронзови от слънцето крака и мъже в спортни гащета, непрестанно заети с построяването или дострояването на своите смайващи недовършени къщи — гледат с леко презрение на глуповатите същества, които живеят в апартаменти в града и хранят в сърцата си тайното убеждение, че те и единствено те знаят как да живеят.

„Лукаут Маунтън Авеню“ е името на второстепенна улица, която започва от „Лоръл Каньон“. Жителите на „Лоръл Каньон“ не обичат да я споменават — все пак човек трябва да тегли донякъде чертата!

Доста нагоре по „Лукаут Маунтън“ на номер 8775, срещу „Хърмит“ — истинският холивудски „Хърмит“ — живееше Куинтъс Тийл, дипломиран архитект.

Дори архитектурата на Южна Калифорния е различна. Сандвичите с кренвирш „Hot dog“ се продават в будки, приличащи на куче и наричащи се „Кученцето“. Фунийките със сладолед излизат от огромна гипсова фуния, а неоновата реклама „Хапвайте си редовно от студеното удоволствие!“ приканва от покривите на сградите, които представляват не студена, а смразяваща гледка. Бензин, масла и безплатни карти на пътищата се сипят от тримоторни транспортни самолети, докато просторните тоалетни, наглеждани ежечасно за ваше удобство, са разположени в салона на същия този самолет. Тези неща могат да изненадат или забавляват туриста, но местните жители, които ходят гологлави под прочутото калифорнийско обедно слънце, намират, че те са в реда на нещата.

Куинтъс Тийл смяташе опитите на колегите си в архитектурата за боязливи, несръчни и плахи.

— Какво представлява един дом? — попита Тийл своя приятел Хомър Бейли.

— Ами… — започна предпазливо Бейли, — ако говорим в по-широк смисъл, винаги съм гледал на къщата като на съоръжение, което те пази от дъжд.

— Глупости! И ти си калпав като другите.

— Не съм казал, че дефиницията е пълна…

— Пълна ли! Тя дори не е във вярна посока. От тази гледна точка бихме могли спокойно да си живеем в пещери. Но аз не те виня — продължи Тийл великодушно, — ти не си по-лош от фукльовците, които се занимават с архитектура. Дори модернистите — всичко, което направиха, бе да отрекат школата „Сватбена торта“ в полза на школата „Бензиностанция“, да изхвърлят позлатената резба и да налепят малко хром, но по душа те са консервативни и традиционни като областно съдилище. Нютра! Шиндлер! Какво притежават тези нехранимайковци. Кое е това, дето Франк Лойд Райт го има, а пък аз го нямам?

— Поръчки — отговори кратко приятелят му.

— Ха! Как го каза? — Увлечен в словесния поток, Тийл леко се обърка, но позабави отговора и се оправи. — Поръчки. Правилно. И защо? Защото не гледам на дома като на тапицирана пещера, а мисля за него като за двигател на живота, жизненоважен процес, живо, динамично нещо, променящо се с настроението на обитателя, а не безжизнен, неподвижен, грамаден ковчег. Защо трябва да ни потискат скованите понятия на нашите прародители? И последният глупак с най-повърхностни знания по дескриптивна геометрия може да проектира дом по обичайния начин. Да не би статичната геометрия на Евклид да е единствената математика? Трябва ли напълно да отхвърлим теорията на Пикар-Весио? А модулните системи? Да не говорим за богатите възможности на стереохимията. Нима в архитектурата няма място за преобразувания, за хомоморфология, за функционални структури?

— Да пукна, ако знам — отговори Бейли. — Можеш преспокойно да си говориш и за четвъртото измерение — и то ми е толкова познато.

— А защо не? Защо трябва да се ограничаваме… Почакай! — Той се спря и се загледа в далечината. — Хомър, мисля, че наистина си прав! В края на краищата защо не? Представи си безкрайното богатство от изразни средства и взаимоотношения в четири измерения. Какъв дом, какъв дом… — Той стоеше напълно неподвижен, светлите му изпъкнали очи примигваха замислено.