Робърт Хайнлайн: Реквием

Не беше кой знае какъв панаир. Конните надбягвания не обещаваха много силни усещания, макар че няколко състезатели претендираха за родство с безсмъртния Дан Пач. Палатките и сергиите с евтини стоки едва покриваха цирковата площадка и амбулантните търговци изглеждаха обезсърчени.

Шофьорът на Д. Д. Хариман не виждаше никаква причина за спиране. Очакваха ги в Канзас Сити за съвещание на директорите, тоест очакваха Хариман. Шофьорът си имаше лични съображения да бърза — съображения, свързани с нощното общество на Осемнадесета улица. Шефът обаче не само че спря, но и тръгна да обикаля.

Сигнални корабни флагове и арка от корабно платно оформяха входа към просторно оградено място отвъд състезателната писта. Червени и златни букви съобщаваха:

Насам към ЛУННИЯ КОРАБ !!!!!

Вижте го в действителен полет!

Открити показни полети два пъти дневно!

Корабът е от типа, използван от първия човек, стигнал до ЛУНАТА !!!

ВИЕ СЪЩО можете да се повозите на него!!! — 50 долара.

Едно девет-десетгодишно момче се въртеше около входа и се взираше в афишите.

— Иска ли ти се да видиш кораба, синко?

Очите на момчето засияха.

— Ах, господине. Как да не ми се иска!

— И на мен ми се иска. Хайде! — Хариман плати един долар за два розови билета, които им даваха право да влязат в ограденото място и да разгледат лунния кораб. Момчето грабна своя билет и побягна напред с простодушието на младостта. Хариман огледа внимателно ниските овални контури на яйцевидното тяло. Той забеляза с професионално око, че корабът е от модела с единичен двигател с частично управление. Втренчи поглед през очилата си в името „Кеър Фрий“, изрисувано със златни букви върху яркочервената боя на корпуса. Плати още четвърт долар, за да влезе в щурманската кабина.

Когато очите му свикнаха с мрака, породен от противолъчевите филтри на илюминаторите, той ги впери любящо в ключовете на таблото и полукръглите скали на уредите над тях. Всяка ненагледна дреболия си беше на мястото. Той ги познаваше… бяха се врязали в паметта му.

Докато стоеше унесен в мисли пред командното табло и приятното усещане проникваше през тялото му, щурманът влезе и го докосна по рамото.

— Извинете, господине. Трябва да отдадем въжетата за полета.

— А? — Хариман се сепна, после погледна влезлия. Красив дявол с хубава глава и яки мишци — с дързък поглед и похотлива уста, но с решително вирната брадичка. — О, извинете ме, капитане.

— Няма нищо.

— О, как да ви кажа, капитан…

— Макинтайър.

— Капитан Макинтайър, бихте ли взели пътник за този полет? — Възрастният човек се наклони нетърпеливо към него.

— Ами да, щом желаете. Елате с мен. — Той въведе Хариман в една барака с надпис „Канцелария“, която се намираше близо до портала. — Пътник за преглед, докторе.

Хариман изглеждаше стъписан, но разреши на лекаря да шари със стетоскопа си по мършавите му гърди и да пристегне около ръката му гумираната лента. Не след дълго той я откопча, погледна Макинтайър и поклати глава.

— Безнадеждно ли е положението, докторе?

— Точно така, капитане.

Хариман гледаше ту единия, ту другия.

— Сърцето ми е в ред… това е само от вълнение.

Веждите на лекаря се стрелнаха нагоре.

— Така ли? Но не е само сърцето ви — на вашата възраст костите са крехки, твърде крехки, за да се решите на излитане.

— Съжалявам, господине — добави щурманът, — но Областното панаирно сдружение плаща на този лекар, за да следи да не излитам с някой, който може да пострада от ускорението.

Раменете на стария човек се отпуснаха отчаяно.

— Така и очаквах.

— Съжалявам, господине — Макинтайър се обърна да си върви, но Хариман го последва.

— Извинете, капитане…

— Да?

— Ще можете ли с вашия, ъъ, механик да вечеряте с мен след полета?

Щурманът го изгледа насмешливо.