Робърт Хайнлайн - Реквием

— Е, ама че работа… Можеш ли да проумееш това, Мак? Човекът си има много мангизи, а не може да си ги харчи така, както му се иска.

Макинтайър не отговори, а изчака Хариман да продължи.

— Капитан Макинтайър, ако имахте кораб, щяхте ли да ме закарате?

Макинтайър потри брадичката си.

— Това е противозаконно.

— Ще се погрижа да си струва труда ви.

— Разбира се, че ще ви закара, мистър Хариман. Естествено, че ще го закараш, Мак. Луна Сити! О, божичко!

— Защо толкова много искате да отидете на Луната, мистър Хариман?

— Капитане, това е единственото нещо, което наистина съм искал да направя през целия си живот — още от времето, когато бях малко момче. Не знам дали ще успея да ви го обясня или не. Вие младите хора израснахте с космическите пътешествия, така както аз израснах с авиацията. Аз съм доста по-стар от вас, най-малко с петдесет години по-стар. Когато бях дете, никой всъщност не вярваше, че хората някога ще стигнат до Луната. През целия си живот вие сте гледали ракети и първият човек, който стигна до Луната, отиде там, преди вие да сте били юноши. Когато аз бях момче, хората се смееха на тази идея.

Аз обаче вярвах… аз вярвах. Четях Жул Верн и Уелс, и вярвах, че можем да я осъществим — ще я осъществим. Реших непременно да бъда един от онези, които ще крачат по лунната повърхност, да видя обратната й страна и увиснал в небето, да обърна поглед към лицето на Земята.

Често оставах без обяд, за да платя членския си внос в Американското космическо дружество, защото исках да вярвам, че и аз помагам за приближаването на деня, в който щяхме да стигнем до Луната. Бях вече стар човек, когато този ден дойде. Живях по-дълго, отколкото трябваше, но няма да си разреша да умра… Няма да си разреша! — докато кракът ми не стъпи на Луната.

Макинтайър стана прав и протегна ръка.

— Вие намерете кораб, мистър Хариман. Аз ще го карам.

— Славно момче си ти, Мак! Нали ви казах, че ще ви закара, мистър Хариман.

Хариман се унасяше в мисли, той дремеше по време на половинчасовия път на север до Канзас Сити, дремеше с лекия, неспокоен сън на старостта. Като блуждаещи съновидения през съзнанието му се нижеха случки от дългия му живот. Кога беше това… о, да, 1910 година… Малко момче в топла пролетна нощ: „Какво е това, татко?“… „Това е Халеевата комета, сине“… „Откъде е дошла?“… „Не знам, сине. Някъде далеч от небето“… „Колко е красииива, татко! Искам да я пипна“… „Боя се, че няма да можеш, сине“…

„Делъс, да не би да възнамеряваш да ми съобщиш, че си вложил в тази смахната ракетна компания парите, които спестихме за къщата?“… „Успокой се, Шарлот, моля те. Компанията не е смахната — това е разумно капиталовложение. В някой близък ден ракетите ще изпълнят небето. Корабите и влаковете ще излязат от употреба. Погледни какво става с хората, които са имали далновидността да влагат в компанията на Хенри Форд.“… „И друг път сме ги слушали такива“… „Шарлот, ще дойде ден, когато хората ще излетят от Земята и ще посетят Луната, дори планетите. Това е началото“… „Чувствувам, че главата започва да ме боли. Моля те, постарай се да си легнеш малко по-тихо.“

Не беше си легнал. Бе седял навън, на верандата през цялата нощ, наблюдавайки как пълната Луна пресича небето. Сутринта щеше да има буря, буря и здраво стиснати тънки устни. Той обаче нямаше да отстъпи. Беше се огънал за толкова много неща, но не и за това. Ала нощта бе негова. Тази нощ щеше да остане насаме със старата си приятелка. Огледа внимателно лицето й. Къде ли беше Морето на кризите? Смешно, не можеше да го различи. Като момче обикновено го виждаше много ясно. Вероятно имаше нужда от нови очила — тази нескончаема канцеларска работа увреждаше зрението му.

Ала не беше нужно да ги вижда — той ги знаеше всичките къде се намират. Морето на кризите, Морето на плодородието и Морето на спокойствието — това последното имаше богат летопис! — Апенините, Карпатите, стария Тихо с неговите загадъчни лъчи.

Двеста и четиридесет хиляди мили — десет обиколки на Земята. Разбира се, че хората биха могли да преодолеят такова малко разстояние. Ами да, той би могъл едва ли не да протегне ръка и да докосне Луната — така, както кима зад брястовете.

Ала нищо не можеше да стори. Нямаше нужното образование.

„Синко, искам да поговорим сериозно“… „Да, майко?“… „Знам, че се надяваше да станеш студент догодина… (Надявал ли се е? Та това беше смисълът на живота му. Чикагският университет — да се учи при Моултън, после да продължи в обсерваторията «Йъркиз», да работи под надзора на самия д-р Фрост!)… и аз така се надявах. Но откакто баща ти почина, а и момичетата растат, става все по-трудно да свържем двата края. Ти винаги си бил добро момче и упорито се трудеше, за да помагаш. Убедена съм, че ще разбереш“… „Да, майко.“…