Робърт Хайнлайн - Зелените хълмове на Земята

На връщане оставиха Рислинг на Марс, в Пресъхналата вода — момчетата пуснаха шапка за волни пожертвувания, а капитанът му подхвърли половинмесечна заплата. Това бе всичко — край — просто още един космически скитник, който не бе имал късмет да се оттегли, когато му бе вървяло. Той копа в продължение на месец със златотърсачите и археолозите при „На колко Километра?“ и сигурно щеше да остане и завинаги при тях, като им предложи в замяна своите песни и свирене. Ала космонавтите умират, ако се заседят на едно място — той хвана един катер, за да го отведе до Пресъхналата вода и оттам до Марсополис.

Столицата беше в разцвета си — преработващите заводи се бяха проточили от двете страни на Гранд канал и замърсяваха древните му води с нечистотията на отпадъците си. Това беше преди Трипланетният договор да постави под възбрана унищожаването на културните реликви за индустриални нужди — половината от стройните нежни кули бяха съборени, а останалите — обезобразени, за да бъдат приспособени за херметически помещения за земни жители.

И така Рислинг не видя нито една от тези промени, нито пък някой му ги описа — когато той отново „съзря“ Марсополис, той мислено си го представи такъв, какъвто бе изглеждал преди индустриалните преобразувания. Паметта му бе добра. Той стоеше на крайбрежната улица, където древните величия на Марс бяха прекарвали свободното си време, и видя красотата, която се разстилаше пред слепите му очи — ледена равнина от синкава вода, необезпокоявана от прилива, недокосвана от бриза, която отразяваше правдиво ярките звезди на марсианското небе, а отвъд водата — дантелените подпори и летящи кули с архитектура, твърде изящна за нашата тътнеща, тромава планета.

Резултатът бе стихосбирката „Гранд канал“ .

Рязката промяна в неговата ориентация, която го лишаваше от възможността да види красота в Марсополис, а там красота вече не съществуваше, започна да оказва влияние върху цялостния му живот. Всички жени станаха красиви за него. Той ги разпознаваше по гласовете и по тях съдеше за външния им вид. Човекът, който би заговорил на слепец другояче освен със сърдечно дружелюбие, е зъл дух; кавгаджийки, които не даваха покой на съпрузите си, говореха на Рислинг със сладки гласчета.

Това засели неговия свят с красиви жени и благородни мъже. „Минава тъмна звезда“ , „Косата на Беренис“ , „Посмъртната песен на мъжкото жребче“ и другите му любовни песни за скитниците, за мъжете единаци бяха пряка последица от това, че схващанията му бяха неомърсени от евтини истини. Това придаде мекота на писането му, превърна хумористичната му песничка в стих, а понякога дори в поезия.

Сега вече разполагаше с много време за размисъл, време да подреди всичките тези прекрасни думи и да сътвори стих, който да зазвучи вярно в главата му. Еднообразният ритъм на „Песента на двигателите“…

Той съчини тази песен не по времето, когато още бе механик, а по-късно, когато пътуваше гратис от Марс до Венера и проседяваше цяла вахта с някой другар от стария си екипаж.