Робърт Паркър - Обетована земя

— Името ми е Спенсър, идвам при мистър Шепърд.

— Влезте — каза момичето.

Влязох в антрето и тя ме остави да стоя там, докато отиде да извика баща си. Затворих вратата след себе си. Подът, в приемната беше облицован с каменни плочи, а стените, изглежда, бяха с кедрова ламперия. Имаше врати от двете страни и в дъното и стълба, която водеше нагоре. Таваните бяха бели и равномерно груби, с онзи вид таванска мазилка, която се пръска и не показва никаква следа от човешка ръка.

Дъщерята на Шепърд се върна. Огледах я крадешком иззад слънчевите си очила. Крадешком не значи натрапчиво. Възможно бе да е твърде млада, но беше трудно да се разбере.

— В момента татко ми е зает, каза, ако може, да почакате малко?

— Разбира се.

Тя си отиде и ме остави да стоя в приемната. Не настоявах да ме приютят в дневната, но да стоя в приемната ми изглеждаше малко хладно. Може би тя беше разстроена от изчезването на майка си. Не изглеждаше разстроена. Изглеждаше начумерена. Вероятно беше ядосана, че й се е наложило да отвори вратата. Може би се е канела да си лакира ноктите на краката, когато аз съм я прекъснал. Бедрата й обаче бяха страхотни. За едно малко дете.

Шепърд се появи от вратата на стълбите. С него беше висок чернокож мъж с плешива глава и високи скули. Беше облечен със синьозелен костюм и розова копринена риза с голяма яка. Ризата му беше разкопчана до кръста и гърдите и коремът му, които се виждаха, бяха твърди и гладки като абанос. Той извади от малкото джобче на сакото си широки слънчеви очила и докато ги слагаше, се взря в мен над рамките им, докато лещите им много бавно покриха очите му и той продължи да се взира в мене през тях.

Аз отвърнах на погледа му и казах:

— Хок.

— Спенсър.

— Познавате ли се? — рече Шепърд.

Хок кимна.

— Да — рекох аз.

— Помолих Спенсър да дойде тук, за да видим дали може да намери жена ми Пам — рече Шепърд на Хок.

— Обзалагам се, че може — каза Хок. — Той е истински шампион по откриването на всякакви веща. Би открил и игла в копа сено. Не съм ли прав, Спенсър?

— Ти също винаги си бил една от моите слабости, Хок. Къде си сега?

— Навъртам се покрай белите в Холидей Ин.

Хок се обърна към Шепърд.

— Ще държа връзка, мистър Шепърд — рече той.

Те се ръкуваха и Хок си тръгна. Шепърд и аз гледахме след него от предната врата, докато той отиваше към кадилака. Походката му беше грациозна и непринудена и въпреки това край него витаеше някакво усещане за напрегнатост, за навита докрай пружина, което създаваше впечатлението, че той е готов за скок.

Той погледна моя шевролет, модел 1968-ма, и се обърна към мен с широка усмивка:

— Все още втора класа до края, а драги?

Аз не обърнах внимание на закачката му и Хок се пъхна в кадилака си и замина. Нафукан.

— Откъде се познавате?

— От едни състезания по борба преди двайсет години. Случвало се е да тренираме на едни и същи места.

— Ама че интересно, и двайсет години по-късно се срещате случайно тук.

— О, виждали сме се през това време. Работата ни среща случайно от време на време.

— Така ли?

— Да.

— Знаете ли, почувствах, че двамата се познавате доста добре. Предполагам, инстинктът на търговеца за преценка на хората. Да влезем вътре. Желаеш ли чаша кафе или нещо друго? Предполагам, че още е доста рано за пиене.

Влязохме в кухнята.

— Нес кафе добре ли е? — попита Шепърд.

— Разбира се — отвърнах аз и Шепърд сложи да кипне вода в един червен порцеланов чайник.

Кухнята беше дълга, с преграда, разделяща площта за готвене от гази за хранене. В площта за хранене имаше грубо скована маса за пикник с пейки от четирите й страни. Масата беше в естествен дървесен цвят и красиво контрастираше на синия под и плотовете на шкафовете.

— Значи си бил борец, така ли?

Кимнах.

— От това ли ти е счупен носът?

— Да.

— Сигурно и белегът под окото ти е също оттам.

— Да.

— Изглеждаш в добра форма. Бас държа, че и сега можеш да изкараш няколко рунда, прав ли съм?

— Зависи срещу кого.

— Тежка категория ли си?

Отново кимнах. Водата за кафето завря. Шепърд сложи с лъжичка кафе от един голям буркан във всяка от чашите.

— Сметана и захар?

— Не, благодаря.

Той донесе кафето на масата и седна срещу мене. Бях се надявал да ми предложи поничка или някаква кифличка. Чудех се дали е предложил нещо такова на Хок.

— Наздраве — каза Шепърд и вдигна чашата си.

— Харв — казах аз, — твоите неприятности не се изчерпват с липсата на жена ти.