Робърт Паркър: Обетована земя

— Ще платя, колкото струва. Искате ли нещо в аванс?

— Харв, ако все пак се кандидатираш за президент, аз ще ти бъда застъпник.

Той отново се усмихна със слабата си усмивка. Не успявах да отклоня ума му от неприятностите.

— Колко искате?

— Петстотин.

Той извади продълговат портфейл от вътрешния джоб на сакото си, взе от него пет стодоларови банкноти и ми ги подаде. Не можах да видя колко останаха в портфейла. Сгънах ги и ги пъхнах в джоба на панталоните си, като се постарах да изглежда така, сякаш там имаше още пари.

— Ще намина сутринта. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Да. Живея на Оушън стрийт, Оушън стрийт, осемнайсет. Кога смяташ, че ще можеш да стигнеш там? Имам да върша куп неща. Господи, ама че време избра да се махне от нас.

— Ще бъда там в девет часа. Ако имате нейни снимки, пригответе ги. Ще поръчам да направят копия. Ако имате някакви писма, сметки за телефон, разписки, неща от този род, пригответе ги. Ще искам да ги видя. Кочани от чекове? Списък на приятели или някое семейство, където би могла да отиде? Възможно ли е да има друг мъж?

— Пам? Не-е. Тя не се интересува много от секс.

— Може да се интересува от любов.

— Аз й я давам, Спенсър. В предостатъчна степен.

— Ами тогава, какво друго. А, децата? Може ли да говоря пред тях?

— Да, не крием нищо от тях. Те знаят, че се е махнала. Изобщо, достатъчно големи са, най-малкото е на дванадесет години.

— Те имат ли някакви догадки къде може да е майка им?

— Едва ли. Казват, че не знаят…

— Но ти не си сигурен.

— Просто не съм сигурен, че биха ми казали. Искам да кажа, че в последно време не съм им обръщал достатъчно внимание. Не съм много сигурен дали са искрени с мен. Особено момичетата.

— Аз имам непрекъснато това чувство по отношение на всички. Не го вземай навътре.

— На тебе ти е лесно.

— Да, прав си. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

Той поклати глава.

— О’кей, ще се видим утре в девет.

Стиснахме си ръцете.

— Знаеш ли как да стигнеш дотам?

— Да — казах. — Познавам Хайанис много добре. Ще те открия.

— Ще откриеш ли нея, Спенсър?

— Да.

Когато Сюзън Силвърман се върна, тя ме завари седнал на бюрото, върху което лежаха петте стодоларови банкноти.

— Чий е образът на стодоларовата банкнота? — попитах аз.

— На Нелсън Рокфелер.

— Грешка.

— На Дейвид Рокфелер?

— Остави.

— Лорънс Рокфелер?

— Къде искаш да обядваме?

— Не трябваше да ми показваш парите. Бях готова да се примиря с пържола, гарнирана с чесън в кварталната кръчма. Но сега си мисля за нещо по-шик.

— Нещо по-шик ще е. Смяташ ли, че трябва да се преоблека?

— Избърши си поне потта от гърдите.

— Хайде, ще отскочим до вкъщи и ще се нагласим.

— Когато намериш клиент, започваш да кипиш от енергия, нали?

— Да, гос’ожо, премествам се веднага в най-близкия ресторант.

Закрепих пистолета на дясното си бедро, облякох си ризата, като оставих краищата й отвън, за да прикриват пистолета, и излязохме. Апартаментът ми се намираше на десет минути път пеша оттук, като през по-голямата си част минаваше през навалицата на Комънуелт авеню. Когато стигнахме, Сюзън влезе първа да вземе душ. а аз изпих една бутилка „Амстел“, докато се обаждах, за да резервирам места. Фактически изпих три.

Ресторантът изниква над бреговата ивица. Употребявани тухли, стари греди и някакъв екскурзионен кораб от река Хъдзън, акостирал наблизо. Паметник на обедите по сметка, храм на деловите обеди. Един от костюмираните хлапаци на вратата паркира открит ата ми кола с озадачена физиономия. Повечето от колите на паркинга бяха по-нови и доколкото можах да видя, почти ни го една от тях нямаше толкова лепени кръпки по тапицерията.

— Онзи младеж като че ли се отнесе с презрение към колата ти — отбеляза Сюзън.

— Един от недостатъците на възпитанието — казах, — никакво уважение към възрастта.

Налагаше се да почакаме за нашата маса. Попитаха ни бихме ли желали по един коктейл във фоайето. Приехме. Минахме по оградения трап на екскурзионния кораб и седнахме, загледани в пристанището на Бостън. Сюзън си поръча коктейл „Маргарита“, а аз няколко бири „Хайнекен“. Никъде нямат „Амстел“. Дори и в такъв изискан ресторант като този.

— Какво иска от тебе клиентът ти?

— Да намеря жена му.

— Трудно ли ще е?

— Не. Изглежда, че просто е избягала. Ако е така, ще бъде лесно да се намери. Повечето съпруги, които бягат, не отиват много далече. Болшинството от тях, всъщност искат да бъдат намерени и да се върнат вкъщи.