Робърт Паркър: Обетована земя

— Можеш ли да ми дадеш техните имена, последните им известни адреси, неща от тоя род?

— Господи, не знам. Ще се постарая, но трябва да ми дадеш малко време. Всъщност аз наистина нямам особена представа с какво се е занимавала тя през деня. Искам да кажа, възможно е да е писала на някои от тях. Не знам.

— А някои, които живеят тук, наблизо?

— Просто не знам, Спенсър. Възможно е Мили да знае.

— Дъщеря ти ли?

— Да, тя е на шестнайсет години. Предполагам, че за тях това с достатъчна възраст, за да си имат приказка на женски теми. Може тя да знае нещо, което би могло да ти бъде от полза. Искаш ли да я повикам?

— Да, също така стари телефонни сметки, писма, неща от този род, биха могли да ни дадат някакви насоки за това къде може да е отишла. Освен това, ще имам нужда от една снимка.

— Да, добре. Най-напред ще доведа Мили и докато разговаряте с нея, ще потърся. — Не беше направил това веднага след като се е прибрал вкъщи, както аз му бях казал. Може би ми липсват лидерски качества.

Мили не изглеждаше щастлива от това, че трябва да разговаря с мен. Тя седна на масата, взе чашата за кафе на баща си и я завъртя в неспирен кръг пред себе си. Шепърд отиде да събира телефонни сметки и писма. Мили мълчеше.

— Имаш ли някаква представа къде би могла да е майка ти, Мили?

Тя поклати глава.

— Какво значи това — че не знаеш, или че не искаш да кажеш?

Тя сви рамене и продължи старателно да върти чашата за кафе.

— Искаш ли тя да се върне?

Тя отново сви рамене. Когато пусна чара си, започват да се топят като масло.

— Според теб, защо е избягала?

— Не знам — рече тя втренчена в чашата. Вече започваше да излива малкото си сърце пред мен.

— Ако ти беше на нейно място — попитах аз, — щеше ли да избягаш?

— Аз не бих оставила децата си — каза тя, леко наблягайки на СИ-то.

— Би ли оставила съпруга си?

— Бих го оставила — рече тя и стрелна главата си към вратата, през която беше изчезнал баща й.

— Защо?

— Той е негодник.

— Защо да е негодник?

Тя сви рамене.

— Миличка — казах аз, — когато някой нарече пред мен някого негодник, той трябва да обясни защо, особено ако става въпрос за някой от семейството.

— Много важно — рече тя.

— Това е едно от нещата, по които възрастните се отличават от децата.

— На кого му е притрябвало да е възрастен?

— Аз съм бил и едното, и другото и да си възрастен е по-добре, отколкото да си дете.

— Сигурно — каза тя.

— Коя е най-добрата приятелка на майка ти? — попитах аз.

Тя отново сви рамене. Прииска ми се да стана и да я изхвърля през прозореца. Мисълта за това ме накара за кратко да се почувствам добре, но хората сигурно биха ме нарекли убиец.

— Обичаш ли майка си?

Тя извъртя очите си към тавана и изпусна въздишка.

— Естествено — рече и се загледа отново в кръговете, които правеше с чашата за кафе. Може би нея бих могъл да изхвърля през прозореца за разнообразие.

— Откъде да знаеш дали не е в беда?

— Не знам.

— Откъде да знаеш, че не е отвлечена?

— Не знам.

— Или че е болна и се намира някъде, където няма кой да й окаже помощ.

Ах, това мое богато въображение. Може да е пленница на някой мургав, тайнствен граф в някоя крепост сред блатата на Англия. Дали да опиша пред хлапачката някаква зла участ, по-страшна и от самата смърт?

— Не знам. Баща ми просто каза, че е избягала. Не би ли трябвало той да знае?

— Не знае. Догажда се. И понеже е негодник, като такъв се старае да ти спести по-големи тревоги.

— Ами тогава защо не я намери?

— Ах колко умно, направо гениално. За какво, по дяволите, мислиш, че ме е наел мене?

— Добре де, защо вие не я намерите? — Беше спряла да върти чашата за кафе.

— Точно това се опитвам да направя. Защо не ми помагаш? Дотук твоят принос за нейното спасение се свежда до четири „не знам“ и шест свивания на рамене. Плюс, че ми каза, че баща ти е негодник, но не знаеш защо.

— Ами ако наистина е избягала и не иска да се върне обратно?

— Значи, няма да се върне. Вече почти никога не използвам белезниците си върху краката на жени.

— Не знам къде е.

— Според теб, защо се е махнала?

— Вече ме питахте за това… Баща ми й ходеше по нервите.

— По какъв начин?

— По какъв… Не знам. Ами, постоянно й се натрапваше. Ще я погали по задника или ще й поиска целувка, докато тя се опитва да почисти с прахосмукачката. Такива работи. На нея това не й харесваше.

— Двамата говорили ли са някога за това?

— Пред мене не.

— А за какво са говорили пред тебе?