Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

— Изгорете къщата!

— Изгорете вещицата!

— Брат ми щеше да е жив сега, ако не беше тя!

— И чичо ми!

— И годеникът на сестра ми! Всички щяха да са живи!

— Вече е твърде късно да се спаси!

— Не се приближавайте, за да не ви направи някоя магия!

— Пратете я в ада, където й е мястото!

Смърт на вещицата… Да отиде в ада… Убийте я… Смърт… смърт…

Неистов пиянски смях се разнасяше над рева на вълните в пролива, докато бялата пяна се разбиваше в скалите.

Амеран Мишол, застанала на колене, се криеше сред върбите в малкия залив между скалите и къщата. Стоеше в това положение, без да се помръдне. Не смееше да си поеме дъх, защото се страхуваше да не би вятърът да изпрати звука до преследвачите й.

Не можеше да сбърка разярените гласове на съседите си, чиито гняв и подозрения познаваше достатъчно добре:

Раул… Гастон… Луи Филип… дьо Морие… момчета, чиито предложения беше отбягвала, и мъже, чиято страст се бе превърнала в омраза, когато им отказваше. Един от онези, които настояваха да изгорят вещицата жива, явно беше забравил, че именно тя бе спасила дъщеря му от нещастието, като изгаси пожара, когато petite jeune fille първа се бе озовала лице в лице с огъня. Колко бързо благодарността на мосю Леже се бе превърнала в омраза. А благочестивият мъж, който искаше да я изпратят в ада? Нима не разбираше, че още от рождението си тя бе обречена на това място, и че този ад бе малкото рибарско селце, където живееха тя и съседите й, нямащи търпение да пролеят кръвта й?

Най-мощният глас, най-жестокият смях можеше да бъде само на злобния херцог Карон. Не се нуждаеше от пълнолуние, за да види разкривената усмивка върху грозното му сипаничаво червендалесто лице. Знаеше, че един ден ще съжалява, че не заби кинжала си в хълбока му, когато дойде да я обвинява. И сега се бе върнал, за да насъска съседите й да я унищожат.

Амеран се разтрепери, но не защото ледената вода прорязваше костите й. Малко преди това тя лежеше върху сламения си дюшек и не смееше да затвори очи, като гледаше втренчено в тъмнината. Точно тогава, изведнъж, я осени предчувствие за гибел и ужас. Още преди да бе чула разярените гласове и видяла запалените факли, които се задаваха по подвижния мост горе на върха, тя бе напуснала дома си.

Не се изненада, че избраха точно тази нощ, за да я изгорят на клада. Предната вечер лежеше будна с предчувствието за беда. Смятаха, че е виновна за смъртта на шестимата от тях, загинали предишната нощ, когато ветровете, вълните и проливният дъжд се събраха, за да изпратят рибарите в морската бездна.

— Ще дам торба със злато на този, който отиде до колибата и изведе вещицата! — изкрещя херцогът.

Виковете замряха. Последва дълго мълчание.

Сърцето на Амеран спря да бие. Ако разберяха, че вече е избягала, щяха да тръгнат да я търсят и с нея е свършено.

Всеки щеше да си уреди сметките лично, преди да я вържат на кладата и да я запалят с факлите си.

— Нито един смелчага ли няма сред всички вас, глупави селяни? Страхливци! — изрева пияният водач. — Всички до един сте страхливци!

Амеран задиша малко по-спокойно. Засега беше в безопасност, защото никой от мъжете, които наистина бяха глупаци, нямаше смелост да изпълни задачата, която херцогът щеше да възнагради така добре.

— Давам ти шанс да се спасиш, Амеран Мишол! — извика херцогът от възвишението, където бе застанал. — Излез от къщата! Покай се! Моли се за спасение и прошка, и ще живееш.

— Никога! — прошепна тя на себе си. — Никога. — По-скоро би се възползвала от шанса, който й даваше проливът.

— Тогава ще гориш в ада, вещице!

Хвърлиха една факла върху покрива. После още една и още една, докато сламеният покрив избухна в огнена светлина

Зловещият смях и проклятията на селяните, които я обричаха на вечни мъки в ада, отекнаха още веднъж над воя на вълните и ветровете.

Студените черни очи на Амеран заблестяха от омраза. Само ако беше наистина вещицата, която я обвиняваха, че е! Колко жалко, че не притежаваше способностите на майка си, за да ги обрече всичките на мъки и нещастия! И тя, както майка си и баба си, се бе родила в риза, но сама бе направила своя избор да не се занимава със странните деяния на майчиния й род и да не позволява на тъмните и грозни сили да се спотайват дълбоко в нея.

Амеран нагази до кръст във водата и се опита да премине възможно най-бързо на другия бряг на залива. Разярените викове зад нея я успокояваха. Докато инквизиторите й си представяха как изгаря жива в къщата, нямаше да тръгнат да я търсят.