Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

Старото дрипаво наметало не можеше да я предпази от силния вятър. Острите режещи скали по брега се забиваха в нежните й стъпала. И въпреки кръвта, която шуртеше между пръстите на краката й, това не й попречи да продължи напред. Бе непрогледно тъмно, но тя много често беше минавала по този път преди. Докато си проправяше път през мрака, нозете й изведнъж започнаха да я предават. Подхлъзваше се и падаше на всяка втора крачка. Целите й крака бяха в синини, кожата й бе охлузена, но тя продължаваше борбата със силите, които се бяха надигнали против нея. По цялото й тяло нямаше място, което да не я болеше, но в болката откри силата, която й бе необходима, за да продължи.

Скалите, на които беше играла като дете, се извисяваха пред нея. Ако можеше да стигне до края им, който гледаше към морето, щеше да е в безопасност. Вътре в пещерите щеше да си намери убежище, където никой нямаше да посмее да смути неспокойните души на загиналите в морето моряци. Зловещата тъмнина вътре щеше да бъде като стар приятел, щеше да я защитава.

Амеран погледна назад само веднъж, миг преди да се заизкачва по опасния връх. Една огнена топка беше всичко, което бе останало от дома й. Пиянският смях на нейните преследвачи се понесе навътре в морето. Мислеха, че вещицата е мъртва.

Заизкачва се уморено от подводните скали нагоре. Само една погрешна стъпка и можеше да политне към разярената паст под нея.

Тя ще живее! Напук на всички! И ще успее да се добере до английския бряг с малката рибарска лодка, която баща й бе скрил в предчувствие за този ден.

Не усещаше силната болка в крайниците си, нито пък пронизващия студ на нощния вятър, докато напредваше по скалите. Много пъти бе минавала по същия опасен път към малкия отвор в скалите, който водеше към тъмни пещери и коридори, толкова тесни, че едва преминаваше през тях.

Амеран стигна до пещерата, в която беше играла като дете и където се бе спасявала от крясъците на майка си и подигравките на съседите.

Влажният въздух с мирис на мухъл й придаде нови сили. Нека я намерят сега! Нямаше да посмеят. Може и да ненавиждат вещиците, но повече от всичко се страхуваха от мъртъвци!

И тя остана там, свита на кравай сред скалите, в очакване на светлината на утрото, която щеше да й покаже пътя към Англия… царството на нейните мечти.

След малко — мокра, премръзнала и изморена от слухтене и чакане — Амеран позволи на спомените да я върнат две години назад във времето, когато за първи път бе видяла мъжа, който мислеше, че ще я избави от преследвачите й. Сякаш бе изминала цяла вечност, откакто се опияняваше от прегръдките му.

Лорд Грейсън Карлайл не беше като другите мъже. Щеше да помни всяка негова черта до края на живота си. И когато душата й закопнееше за него, тя щеше да извиква в съзнанието си образа му, да заспива и да сънува радостите, които бяха преживели в прегръдките си.

Въпреки че лицето му беше сурово, с големи, руси вежди, то издаваше и една нежност, на която малко мъже са способни. Тънък белег, получен на дуел с холандски офицер, преминаваше от горната част на бузата му до ъгълчето на устата. Но когато се усмихнеше, което правеше често, цялата суровост, която излъчваше, се стопяваше. Mon Dieu, той беше красив! Тези големи, сини очи с цвят на най-развълнувани морски вълни можеха да разтопят и най-ледените сърца.

Проклет да е! Защо я беше предал? Защо направи това, в което тя бе твърдо убедена, че никога няма да направи? Защо я изостави точно така, както майка й бе казала? Защо споменът за неговото лице продължаваше да изпълва съзнанието й дори сега, когато животът й беше в опасност? Само да не беше нарушил клетвата си да заведе нея и майка й в Англия! Защо го обичаше тя тогава — и все още, винаги, завинаги? Тя ще склопи очи в края на живота си с мисълта за него!

Спомените я накараха да се усмихне въпреки нещастието, което й бе причинил със своята измама. Амеран си припомни мига, в който се срещнаха за първи път. Тя седеше на ръба на една скала, която се прорязваше навътре в морето. Бе вдигнала роклята над коленете си и полюляваше голите си крака в студената вода. Гларусите се спускаха при нея и кълвяха трошици хляб право от ръцете й. Чудатостите на птиците й доставяха такова удоволствие, че тя отначало не забеляза как палатът на удоволствията на Краля-Слънце е доплавал до нея, още повече, че в това нямаше нищо необичайно. На борда му винаги имаше изискано облечени дами и благородници от Версай, които се смееха, танцуваха и пееха. В тяхната компания почти винаги се намираше и самият Луи. Но в този палат на удоволствията имаше нещо, което този път привлече вниманието й, и след като веднъж погледна към него, тя повече не можеше да откъсне поглед от там.