Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

— Колко странно. Моят крал има същия белег на рамото си.

Амеран прегърна раменете му и добави:

— Мама ми казваше, че съм се родила с този белег, защото се била изплашила по време на една гръмотевична буря.

Грей целува устните й дълго и страстно. Въздишката му издаваше някаква тревога.

— Ти си по-хубава, отколкото си представях. Ако не ме желаеш толкова силно, колкото аз те желая, трябва да ми кажеш още сега. Още един миг и аз няма да мога повече да контролирам желанията си.

Амеран обви врата му с ръце и го прикани да се приближи. От целувките му розовите връхчета на гърдите й набъбнаха. Амеран извика от радост.

Пещерата сякаш се завъртя. Ръцете й заопипваха силните му рамене, широките гърди и се спуснаха надолу към изопнатите му панталони. Неудържимо желаеше да усети с плътта си неговата плът.

Грей свали роклята й през ханша надолу до краката. Очите му спряха върху черния кожен калъф, привързан за десния й крак. Той го развърза внимателно, извади кинжала, който бе вътре, и го постави близо до нея.

— Ако си промениш мнението и аз не зачета твоето желание, умолявам те, забий тази кама в гърба ми.

Амеран хвърли настрани кинжала.

— Твоите желания са като моите.

Грей свали панталоните си. Амеран се опита да отмести поглед. Знаеше, че трябва, но не можеше да го направи. Очите й се наслаждаваха на неговата мъжественост. Инстинктивно разбираше, че голямото удоволствие ще дойде от там.

Грей пи жадно от нейните устни. Ръцете му я галеха и прегръщаха. В пея се разнесоха някакви необикновени, страни усещания. Беше сигурна, че всеки момент ще припадне. Ръцете й го обвиха още по-плътно, пръстите й се забиваха в плътта му.

Най-после Грей се надвеси над нея. Агонията беше сладостно мъчителна, болката — остра, но кратка. Амеран дишаше тежко, но не от болка, а от огромната радост, която бе изпълнила последните мигове. Грей я целуна нежно и промълви:

— Повече няма да има болка, скъпа. Ще има само радост.

Тя въздъхна изморена, но освежена:

— Не болеше много. Vraiment. Наистина, не болеше.

— Никога не бих ти причинил болка — прошепна в косите й. — Никога не бих ти причинил болка. Искам само да те любя, мила моя.

Амеран го погледна умолително.

— И аз искам само да те любя. Моля те, научи ме.

Грей проникна внимателно в нея.

Амеран целуна бръчката, която се появи между веждите му.

— Не се тревожи, мой смели моряко. Това, което изпитвам, не е болка. — Премести ханша си, за да се допре до неговия, с надеждата, че ще го убеди.

Големият белег на бузата му се успокои. Проникна още по-дълбоко в нея. Крака и ръце се сплетоха около него. Амеран беше неудържима. Нежните й форми се притискаха страстно в мъжественото му тяло. Плътта й се разтопи в него. Някакъв странен полъх премина през нея. Небесата се разтвориха, за да я приемат. Издигна се високо, високо. След това леко се спусна отново на земята, понесена от пухкави облаци.

Техните сладки стенания отекваха в стените на пещерата. Момичето в нея се бе предало на жената, която Грей беше създал. Никога не бе изпитвала по-голямо удоволствие. Амеран лежеше в убежището на неговата любов.

Малко след това Грей надигна глава от рамото й и се усмихна. Погали устните й, като й шепнеше любовни думи. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от радост.

— Обичам те. Обичам те — повтаряше му безкрай.

— Завинаги ли? От този ден нататък?

Амеран направи пътечка от целувки по гърдите му.

— Завинаги. От днес нататък. Обещавам.

Амеран неистово се опитваше да прогони от съзнанието си образите от първата им среща, но спомените упорито отказваха да изчезнат. Целия ден прекараха, като се наслаждаваха на удоволствията на новооткритата си любов. След това, много скоро, Грей трябваше да се върне на кораба и да поеме управлението.

— Ще се върна, когато пукне зората — обеща той.

— Ще те чакам.

Грей запечата обещанието си с още една целувка. Тя знаеше, че на него, не повече, отколкото на нея, му се тръгва. Тръгна и пак се спря.

— Искам да вземеш това. — Свали кръста и верижката от врата си и ги окачи на нея. — Така при теб винаги ще има част от мен. — Целуна я още веднъж и се отправи към лодката, с която отплува обратно на кораба.

Амеран го проследи с поглед, докато изчезна в мъглата. За миг се замисли дали денят, който току-що беше свършил, не беше сън. Ако беше, тя се молеше никога да не се събуди.

— Курва! Развратница! Развратница! Курва!

В каква ярост бе изпаднала майка й, когато се прибра в скромната им колиба вечерта!