Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

Ръката на Амеран мигновено се плъзна до сърцето й. Златният кръст висеше под роклята й, скрит от погледа на обвиняващите очи на майка й. Това й даде сили.

— Знам къде си била и знам какво си правила! — Кръвясалите очи на майка й нямаше да я оставят да се изплъзне. — Каква глупачка си! Не ти ли стигна мозъкът да се сетиш, че ще те използва и ще те захвърли като долна пристанищна курва?

Амеран напразно се опитваше да успокои майка си. Знаеше, че майка й няма намерение да й причини болка. Когато беше ядосана, говореше ужасни неща, но веднага щом яростта й преминеше, искаше прошка.

— Стига, мамо, не се безпокой.

Майка й ругаеше, стенеше и скърцаше със зъби. Амеран се разплака, не заради себе си, а заради майка си. Едно време майка й беше голяма красавица. Толкова красива, че бе омагьосала един крал, според това, което й бе доверил баща й. Малко по малко майка й се променяше пред очите й. Красивата коса със същия гарванов синьочерен цвят като нейната посивя, стана остра, чуплива и заплетена от липса на грижи. Гладкото й лице с мека кожа се покри с бръчки и огромни кръгове, по-черни от сажди. През нощите не спеше, а търкаше подовете и кълнеше всеки, който я бе ядосал през деня.

— Станала си курва на някакъв англичанин — продължаваше да реве тя.

Амеран не знаеше откъде майка й е разбрала, но тя винаги всичко знаеше. Нейните способности й позволяваха да види там, където очите не можеха да видят.

— Моля те, мамо, стига вече. Не говори неща, за които ще съжаляваш. — Отчаяно се опитваше да успокои майка си. — Не е толкова долно и срамно, както си мислиш. Той е прекрасен. Обича ме. Аз го обичам. Той ще ни върне в Англия. Никой няма да ни направи нищо лошо там. Той ще ни защитава.

Майка й се отскубна от ръцете й.

— Да е проклета Англия! Да е проклет нещастният й крал! Всички да са проклети! — Майка й плю на пода. — Проклет да е и твоят морски капитан. Той ще умре! Ще умре! Чуваш ли ме? Ще умре! — Започна да се смее. — Може би ще предизвикам буря с много високи вълни и яростни ветрове, които ще погълнат неговия кораб и той ще се удави в морето. — Смехът й стана неистов. — Или може би ще заповядам на акулите да го разкъсат парче по парче.

Амеран потрепери. Много добре знаеше способностите на майка си. Много пъти майка й беше пожелавала някакво нещастие да сполети някого и наистина ставаше страшна трагедия.

— Ти няма да ме оставиш, нали, ma cherie? — Гласът на майка й стана жалостив, като на дете. — Виждам в очите ти, че ще заминеш и ще ме оставиш да умра тук. Никога няма да те видя повече.

Амеран прегърна силно майка си.

— Никога няма да те изоставя, мамо. Винаги ще бъда тук, заедно с теб.

Майка й се разрева като бебе.

— Хайде, стига. Всичко е наред. Аз съм тук. — Амеран оправи заплетените кичури по челото й и я целуна. Още от съвсем малка тя трябваше да успокоява майка си, когато изпаднеше в някое от неконтролируемите си състояния. Дори и баща й, с цялата си любов и нежност, не можеше да я успокои.

— Този капитан, той и двете ни ли ще отведе в Англия със себе си? — попита спокойно майка й след малко.

— Да, мамо. Ще се грижи за нас и ще ни защитава. Иска да стана негова съпруга. — Само при мисълта, че ще се омъжи за любовта на своя живот, в очите й се появиха сълзи.

Лицето на майка й се изкриви от гняв и омраза.

— В Англия, в Англия, в Англия ще отидем. — Тя отново избухна в кошмарен смях. — Повече чума, повече пожари, повече убийства. Той още не знае какво точно означава думата страдам. Но аз ще му покажа. Най-накрая отмъщението ще бъде мое!

Амеран се притисна в майка си, като се молеше пристъпът да премине по-бързо. Колко много се страхуваше, когато майка й изпаднеше в такова състояние! Изтръпваше до мозъка на костите си само като си помислеше какво може да направи.

Смехът на майка й се превърна в ридание и шепот.

— Няма да те видя никога повече. Никога повече няма да видя ma belle bebe. Щом те отнеме от мен, ще те загубя завинаги — продължаваше да стене тя.

Амеран нежно прегърна майка си и целуна влажните й от сълзи страни.

— Никога няма да те изоставя, мамо. Ще се грижа за теб. Toujours. Винаги. Кълна се.

Сибил Чандлър закова очи върху любимата си дъщеря.

— Ма belle fille. Не заслужавам толкова красиво дете като теб. Всичко ще бъде наред. Ще се погрижа за това.

На устните й бе застинала странна усмивка, която би предизвикала огромен ужас и страх у Амеран, ако я бе видяла.

Следващите три дни бяха прекрасни като предишните. Връщайки се назад във времето, Амеран си помисли, че ако умре, животът й ще бъде точно толкова смислен, колкото, ако живееше цяло столетие. Всяко следващо утро тя чакаше нетърпеливо на брега, за да зърне отдалеч как Грей се появява от мъглата. Принадлежеше й до падането на мрака. След това отново минаваше мине под властта на кораба, като негов капитан. Всяка сутрин Амеран го завеждаше в пещерите — единственото място, където бяха скрити от любопитни погледи. Притисната в прегръдките му, тя позна радостта да си жена, напълно отдадена на своя любим мъж. Майка й не спомена повече за англичанина, който щеше да ги отведе в страната, в която се бе родила. Дори и да подозираше, че продължава да се среща с него всяка сутрин, тя не каза нищо. Започна да свиква с оттеглянето на дъщеря си в самотното убежище и не й се месеше повече.