Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

Внимателно постави кинжала в ножницата, но преди това дълго и замислено се загледа в него. Колко лесно щеше да бъде да го забие в сърцето си и да сложи край на своето нещастие на същото място, където бе открила щастието. Тогава нямаше да се наложи цял живот да си спомня колко много бе обичала и как срещу това получи предателство.

„Дори и през ум не трябва да ти минават такива мисли“ — каза си тя. Ако Амеран я нямаше, кой ще се грижи за майка й и ще я защитава от самата нея? Животът продължаваше. Дните отново ще идват и ще заминават, и всеки миг, когато е будна, пред нея ще изплуват спомените за човека, когото бе обичала. Това ще бъде нейното наказание. Това щеше да бъде нейният ад.

Амеран си спомняше много добре този ден. Когато се прибра вкъщи, майка й не спомена нито за Грей, нито за Англия. И никога повече не говори за него през дългите дни на агония, които последваха. В края на краищата тя знаеше всичко. Всичко стана така, както тя предсказа.

Не измина и час, и тя се опита да намрази Грей, да го прокълне с ужасна смърт. Нали все пак бе дъщеря на Сибил Чандлър и носеше в себе си силата да проклина. Но не можеше. Колкото и дълго да разсъждаваше върху болката, която той й бе причинил, тя не можеше да забрави нежността и страстта, които позна в прегръдките му. Как можеше да прокълне човек, на когото беше дала сърцето и душата си? По-скоро би проклела себе си. Но нейният ад беше в това, че знаеше, че никога няма да го притежава отново. Отново? Той никога не й бе принадлежал.

Почти всеки ден, след като видя отплаването на величествения кораб, тя се изкачваше над пропастта, където за първи път сърцата им се докоснаха, с надеждата да съзре още веднъж високата мачта на „Феър Уиндс“. Минаваха дни и месеци, но този час не дойде.

Най-накрая не й остана друг избор, освен да разбере, че го е изгубила завинаги. Той сигурно вече бе забравил нейното име, а образът й се бе превърнал в неясно петно в спомените му.

И все пак, през малкото ясни дни, когато скалите на Дувър се виждаха, тя си представяше как той е отправил поглед оттатък пролива и жадува да възроди тяхната изгубена любов. О, тя щеше да му прости и да го посрещне с широко отворени обятия.

Прилепите прелитаха все по-близо и тя ги прогони, замахвайки с обувката си. Звуците, които чуваше, не идваха от ударите на вълните в скалите, това бяха нейните вопли. Почти се бе научила да живее с мъката, че е загубила Грей, но болката от това, че нейното petite bebe е изтръгнато от утробата й, щеше да я измъчва до края на живота й.

Майка й беше узнала дори преди нея самата. Беше заподозряна причината за настъпилите промени в тялото й. Знаеше, но нищо не каза. Ден след ден, нощ след нощ на нея й ставаше все по-лошо. Прекалено късно разбра за билките, с който майка й вареше специален чай, за да облекчи ужасната болка в корема й, която раздираше утробата й. Майка й си мислеше, че й прави голяма услуга. Тя не разбираше, че едно дете, детето на Грей, щеше да запълни празното място в сърцето й. Беше й казала, че болките, които изпитвала, и кървавата маса, която изхвърлила от тялото си, били изкуплението за нейните грехове. Казваше й същото и през зимата, когато настина и легна с треска. Но изповедта на смъртното й легло беше потресаваща.

— Гуидо бе твой баща, но в твоите вени не тече неговата кръв — каза майка й, когато треската се засили. — В теб тече кръвта на краля на Англия. Ти имаш кралски произход, ma petite chou chou. Ти имаш кралска кръв.

Амеран обля горещата плът на майка си със студена вода.

— Шшт. Не говори глупости, мамо. Само почивай.

Майка й се опита да се надигне от леглото.

— Трябва да ми повярваш. Чуй внимателно какво ще ти кажа. — Започна да кашля, без да спре. — Кралят на Англия е твой баща.

Амеран обви с ръце главата на майка си и се опита да й даде да пие малко чай. Майка й нямаше да преживее нощта. Най-доброто, което можеше да направи, бе да я остави да прекара последните няколко часа от живота си в мир.

— Ето, пийни това.

Майка й отмести чашата.

— Чуй ме, ma cherie. Чуй какво ти казвам. Трябва да намериш начин да отидеш в Англия. Когато умра, селяните няма да те оставят на мира. Щом се отказа от силите, с които разполагаше, ти няма да можеш да се защитаваш от хора като херцог Карон и неговата парцалива свинска тълпа. — Изпадна в нов пристъп на кашлица. — Иди в Уайтхол. Кажи на краля, че си дъщерята на Сибил Чандлър. Покажи му светкавицата на рамото ти. Той има същия белег на същото място.

Ръката, която бе хванала чашата с чая, започна да трепери. Нали Грей беше споменал за това съвпадение. Можеше ли да бъде вярно? Можеше ли тя да е наследница на крал Чарлз?