Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

Грей отстъпи назад, за да й даде възможност да мине край него.

Капюшонът й се бе свлякъл върху раменете. Разкъсаната тъкан не можеше да прикрие голата плът, която се виждаше под избелялата коприна.

Грей я забеляза и погледът му дълго се застоя върху тази прозираща през коприната разголена плът.

Амеран протегна ръка и го погали по бузата. Можеше да си представи какви мисли бушуваха в главата му. В следващия миг потрепери под пронизителния му поглед.

— Покрий се! — Грей махна рязко ръката й от лицето си и се отдръпна настрана.

Амеран бързо пристегна пелерината около раменете. Отмести поглед с пламнало от срам лице.

Ако той не я обичаше истински, защо се бе върнал?

— Грей? — прошепна неуверено тя.

— Да, какво има? — В гласа му прозвуча нетърпение. Той определено се стараеше да стои встрани от нея и да не допуска очите им да се срещнат.

— Думите ти са толкова сурови и студени — започна тя тихо. — Гледаш ме така, като че ли ме презираш… Защо се върна, щом ме мразиш толкова много? — Едва не се задуши от собствените си думи. Грей не се и опитваше да се преструва, че я обича. Имаше чувството, че дори не я харесва. Защо беше дошъл?

Той преднамерено закова поглед върху скалите пред него и отново отказа да срещне очите й.

— Негово Величество, крал Чарлз, ми заповяда да те отведа в Англия.

За миг сърцето на Амеран замря. Той дори не отрече, че я мрази! Сега поне знаеше истината. Грей не беше дошъл тук по собствено желание. Беше се върнал във Франция по нареждане на своя крал.

Прехапа устни толкова силно, че усети соления вкус на Собствената си кръв. Няма да плаче. Обви се плътно в пелерината си. Каква глупачка бе само! Как можа да си помисли, че любовта го е върнала при нея, след като той — сега в това не можеше да има никакво съмнение! — никога нея беше обичал! За него тя не е била нищо повече от обикновено средство за задоволяване на похотта. Никога не бе изпитвал чувствата, които тя хранеше към него. Задължение към краля! Не го беше ни най-малко грижа за жената, която бе предал и изоставил. Когато отплава от Франция онази сутрин, сигурно не бе помислил и за миг Дали тя ще живее или не!

Амеран се бореше с псе сила с болката, която я разкъсваше отвътре. Защо трябваше да позволява причината, поради която той се бе върнал във Франция, да я измъчва? Той ще я отведе в Англия — трябваше да мисли само за това. Той ще послужи за постигане на нейната цел — точно както тя беше послужила за постигане на неговите цели.

— Готова съм. — Извика на помощ цялото достойнство, което притежаваше.

Грей й предложи ръката си.

Тя я игнорира и мина бързо край него. Той беше само път към свободата й и нищо повече. Някога може и да го е обичала, но сега вече ще мисли за него само със съжаление. Никога нямаше да разбере колко болезнено я бе засегнал.

С високо вдигната глава и сърдито стиснати юмруци под пелерината Амеран се спря за миг пред пещерата. Облаци пушек покриваха светлия лик на зората. Те бяха единственият остатък от дома й. Въздухът беше спокоен и мъртвешки тих. Вероятно всички селяни вече са се натъркаляли в пиянски унес. Какви ли невероятни истории ще разпространяват за черните магии, практикувани върху тях, когато не успеят да намерят обгорените й кости под развалините?…

Не хвърли повече поглед назад. Мразеше Франция. Беше се родила тук, да, но тази страна никога не й стана дом. Винаги е знаела в сърцето си, че принадлежи на друга страна, онази отвъд пролива — въпреки че никога не бе стъпвала там… Слава Богу — кралят бе открил в сърцето си жалост към нея. Но поне да беше изпратил някой друг да я отведе… Няма значение — пътуването бързо ще свърши и щом пристигне в двореца и се срещне с краля, няма да има нужда от каквито и да било допълнителни отношения с високопоставения и могъщ лорд-адмирал Грейсън Карлайл.

Вървяха един след друг, без да говорят.

Амеран беше благодарна на острите камъчета, които се впиваха в краката й през износените подметки на обувките й, докато бързаха надолу по плажа — физическото неудобство държеше мислите й настрана от Грей. От време на време — в момент на слабост — тя хвърляше неволно поглед към него, като се преструваше, че проверява дали не ги следва някой. Златният му кръст все още висеше на врата му. Камъните му отразяваха призрачната светлина на ранното утро с неповторимо великолепие. Беше ли помислил за нея поне веднъж по време на раздялата им, или си бе спомнял със сладостен копнеж само за херцогинята на Мороу? Питаше се дали се бе оженил за тази Констанс, за която споменаваше Гидиън. Не че това имаше някакво значение сега. Любовта й към него бе загинала в мига, в който я беше погледнал с отвращение, там, в пещерата.