Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

Един мъж се беше усамотил на лодката и сякаш се бе отдал на мечти. Не обръщаше почти никакво внимание на веселието около себе си. Беше скръстил ръце на гърба си. Имаше висока и стройна фигура. Изглеждаше царствен, като краля. Както се беше отдал на мечтите си, отправи поглед към дълбините на морето. Едър, рус, с властен вид, който внушаваше респект, той бе заел позата на военен командир, който всеки момент ще обяви атака. Така и не разбра какво го накара изведнъж да погледне към мястото, където стоеше, но когато я погледна, погледите им се срещнаха и те не можаха да откъснат очи един от друг, докато лодката не изчезна зад скалите. Тя не можеше да развали магията, дори и да искаше. Отдавна не принадлежеше само на себе си. Странната сила, която я бе сблъскала с него, имаше власт над всяка нейна мисъл от този ден нататък. През следващите седем дни тя стоеше непрекъснато на същата скала, чакаше и се молеше да го зърне само още веднъж, но пурпурните, червените и златистите сатенени платна на Краля-Слънце не се появяваха наоколо. Точно когато вече не й беше останала и капка надежда, че ще го види отново, в спокойното море се появи един кораб. На този кораб се развяваха знамената на съседите им от другия край на пролива и въпреки че се спусна надолу по скалите да провери, сърцето й вече й бе подсказало кого ще намери долу на брега. Интуитивно бе разбрала при кого е дошъл този храбър английски командир.

Амеран опря брадичка на големия каменен блок. Тя си

спомни така ясно всяка дума, всеки поглед, всяко докосване, сякаш срещата им се беше състояла предишния ден. Хиляди пъти през деня и два пъти повече през нощта в спомените й изплуваха тези пет вълшебни дни.

— Аз съм Грейсън Карлайл, командир на флотата на крал Чарлз — съобщи с ненатрапчиво достойнство той. — Бях със специална мисия при краля на Франция.

Амеран направи реверанс и се представи. Не можеше да отдели очи от величествената фигура само на една ръка разстояние от нея. Не се страхуваше от него. Инстинктивно знаеше, че е различен от всички мъже, които бе срещала.

Русите му вежди се повдигнаха въпросително:

— Нали вие бяхте на скалите и хранехте гларусите?

Амеран видя как на лицето му се появи едва забележима усмивка, която смекчи изражението му.

— А на плаващия кралски палат бяхте вие, нали?

Очите му заблестяха. Изглеждаше доволен, че го е познала.

— Надявах се да ви видя на връщане, но беше станало много тъмно, когато минахме. Знаех, че няма да сте там. — Вдигна ръка, след това отново я свали. — Бях много разочарован. Всеки ден живеех с надеждата да ви зърна поне още веднъж.

Амеран усети, че с всяка изминала секунда се приближава все по-близо до него. Той говореше абсолютно същите думи, които тя самата жадуваше да му каже.

Карлайл впи поглед в нея и дълго мълча, преди да продължи:

— Описвах ви на всеки, когото срещнех, и питах дали ви познават. Но никой не се сети. До този миг си мислех, че сте си едно прекрасно видение на моето въображение.

— Тук съм, мосю. Тук съм.

Тя притвори очи, натежали от гарвановочерните мигли. Искаше да му каже колко дълго бе очаквала неговото завръщане и как дълбоко в сърцето си вярваше, че той ще дойде. Но не можеше да произнесе думите, които жадуваше да каже. Трудно й бе дори да стои изправена на краката си.

Грейсън погали с ръка бузата й.

— На живо си дори още по-хубава, отколкото в моите представи. — Амеран срещна погледа му и се усмихна. Значи тя беше влязла в мечтите му, точно както той бе влязъл в нейните. — Говориш английски, но с френски акцент. Как е станало това? — Очите му още галеха лицето й с нежността, която тя копнееше да получи в обятията му.

— Майка ми е англичанка, а баща ми французин.

— Очаквам с нетърпение възможността да се запозная с тях.

— Опасявам се, че това не може да стане, мосю. — Той отново вдигна вежди въпросително. — Баща ми почина — обясни тя. — А майка ми, тя не е добре.

Бръчките изчезнаха от лицето му.

— Съжалявам. Мога ли да ви помогна с нещо? На кораба разполагам с лекар, който…

— Не, не, не. — Амеран се опита да говори по-спокойно. Как можеше да му каже, че майка й не страда от някакво обикновено заболяване, което може да бъде излекувано от лекар? Едва ли би разбрал, ако му кажеше, че проблемите на майка й се дължат на пълното й отдаване на черни магии. — Много любезно от ваша страна, монсеньор, че ми предлагате помощта си, и аз ви благодаря, но това няма да помогне.

— Натъжих те. Прости ми.