Робърт Шекли - Нюгънт Милър и момичетата

Нюгънт Милър се наведе да разгледа следите, като внимателно отстрани листата и клонките с джобния си нож. Бяха оставени наскоро от малък крак. Може би женски?

Загледан в следите, Милър си представи как от тях израства жена. Виждаше твърде ясно високата извивка на стъпалото, тънкия глезен и стройните златисти крака. Като завъртя въображаемата жена върху въображаемия й пиедестал, Милър се възхити на грациозната извивка на гърба й и сякаш видя…

— Достатъчно — каза си той. Нямаше друго доказателство освен следата. Надеждата може да бъде опасна, а желанието с катастрофални последици.

Той бе висок, слаб мъж с тъжно лице, много загорял, обут в гуменки, панталони в цвят каки и синя трикотажна риза. На гърба си носеше раница, а в ръката държеше гайгеров брояч. Имаше очила с рогови рамки. Лявата им дръжка бе счупена и поправена с канап и клонка, а дъгата над носа бе подсилена с тел. Сега очилата като да се държаха добре, но той не бе съвсем сигурен. Беше доста късоглед. Ако се счупеше някое от стъклата, никога нямаше да може да го замени. Понякога сънуваше кошмар, в който очилата му падаха и той посягаше да ги хване, но не успяваше и те падаха в пропастта, превъртайки се безкрайно дълго надолу.

Той натисна очилата към носа си, измина няколко метра и отново огледа земята. Можеше да различи два или три чифта следи, а може би и повече. Изглежда бяха оставени наскоро.

Милър установи, че започва да трепери. Той се наведе към следите, но си напомни, че не бива да се надява. Хората, които ги бяха оставили, може и да бяха мъртви.

И все пак трябваше да провери. Той се изправи и тръгна по следите. Те водеха през изъхналата поляна към края на гората. Той спря за момент и се заслуша.

Беше тиха, красива септемврийска утрин. Слънцето печеше по голите поля и се отразяваше от сухите, бели клони на дърветата. Единствените звуци, които чу, беше изморената въздишка на вятъра и непрекъснатото чукане на гайгеровия брояч.

— Нормално ниво — каза си Милър. — Който и да е тръгнал по този път, трябва да има гайгеров брояч.

Но те може и да не са го използвали както трябва. Възможно бе да са заразени, даже умиращи от лъчева болест. Не можеше да си позволи да се надява. Бе останал нормален толкова дълго, защото не се надяваше, не мечтаеше, не си позволяваше да изпитва желания.

— Ако са мъртви — каза си той, — ще ги погреба както се полага.

Тази мисъл го освободи от злите демони на надеждата и желанието.

Вече в гората, той загуби следите из храстите. Опита да продължи в същата посока, но гайгеровият брояч започна да трака яростно. Той започна да се движи предпазливо, държейки брояча пред себе си. Когато се измъкна от горещото място, направи завой под прав ъгъл и тръгна успоредно на посоката на пътеката. Броеше внимателно крачките си. Нямаше да е добре, ако попаднеше в капан от радиация, без чист изход. Преди три месеца му се бе случило такова нещо и тогава батериите на гайгеровия брояч почти свършиха, докато намери път навън. Сега имаше резервни батерии в раницата си, но опасността не бе отминала.

След около двадесет метра той свърна отново, за да пресече пътеката. Вървеше бавно и гледаше в земята.

Извади късмет. Откри следите отново, а близо до тях, парче плат, откъснато от клонката на един храст. Той взе плата и го прибра в джоба си. Следите изглеждаха съвсем пресни. Дали да не се реши все пак на малка надежда?

Не, още не. Не беше забравил какво се случи преди по-малко от шест месеца. Беше изкачил малък пясъчен хълм, за да претърси склада, намиращ се на върха му. На залез се бе спуснал от хълма и в основата му бе намерил тялото на мъж. Беше мъртъв само от няколко часа. На гърба му имаше автомат и пушка, а джобовете му бяха пълни с гранати. Но те не бяха му осигурили защита против коварния враг. Мъжът се бе самоубил. Топлият револвер още беше в ръката му.

Явно бе следвал следите на Милър. Когато бе стигнал подножието на хълма, следите се бяха изгубили. Може би издръжливостта на човека е била нарушена от ужасните радиационни изгаряния по гърдите и ръцете. Вероятно загубата на малката надежда, когато следите са свършили върху камъните, е била твърде непоносима за него. Каквато и да е била причината, той се бе застрелял в главата в подножието на хълма. Надеждата го бе убила.

Милър бе свалил оръжието от човека и го бе погребал. Бе мислил дълго дали да вземе оръжията. Съблазняваше го мисълта да ги има. Можеха да му бъдат много необходими в този разрушен нов свят.