Робърт Стайн - Стой далече от мазето

— Ей, татко! Дръж!

Кейси подхвърли фризбито над равно окосената зелена морава. Бащата на Кейси сбърчи лице, присвивайки очи срещу слънцето. Фризбито се удари в земята и отскочи няколко пъти преди да спре под живия плет зад къщата.

— Не днес. Зает съм — каза доктор Брюър, обърна се рязко и бързо влезе в къщата. Мрежестата врата се тръшна след него.

Кейси дръпна настрани кичура, паднал върху челото му. Имаше права руса коса.

— Какво му става? — извика той на Маргарет, сестра му, която наблюдаваше всичко откъм гаража.

— Знаеш — тихо каза Маргарет. Избърса ръце в крачолите на джинсите си и му направи знак да й хвърли фризбито. — Ще поиграя малко с теб.

— Добре — каза Кейси не особено въодушевено и бавно тръгна към живия плет, за да извади фризбито.

Маргарет се приближи. Беше й мъчно за Кейси. Син и баща бяха наистина много близки — винаги играеха заедно на топка, на фризби или на нинтендо. Изглежда обаче доктор Брюър вече нямаше време за подобни неща.

Подскачайки да хване фризбито, Маргарет осъзна, че й беше мъчно и за самата нея. Изглежда баща й не беше същият и към нея. Всъщност той прекарваше толкова много време долу в мазето, че почти не обелваше дума.

Вече дори не ми казва „Принцесо“, помисли си Маргарет. Тя мразеше това обръщение. Но все пак беше обръщение, знак за близост.

Маргарет подхвърли червеното фризби обратно. Лошо хвърляне. Кейси се затича след него, но то му се изплъзна. Момичето се загледа в златистите хълмове отвъд задния им двор.

Калифорния, помисли си тя.

Толкова е странно тук. Ето, средата на зимата е, а по небето няма нито едно облаче и двамата с Кейси бяха по джинси и тениски, сякаш е средата на лятото.

Маргарет се метна, за да хване едно малко криво подхвърляне, претърколи се по окосената морава и вдигна победоносно фризбито над главата си.

— Фукла! — измърмори Кейси без да се впечатли.

— Ти си голямата раздувка в семейството — извика Маргарет.

— А ти си пуйка.

— Ей, Кейси, искаш ли да играем или не? Той вдигна рамене.

Всички са толкова докачливи напоследък, замисли се Маргарет.

Лесно беше да се досети защо.

Хвърли високо. Фризбито прелетя над главата на Кейси.

— Ти го хвани! — извика той ядосано и сложи ръце на кръста.

— Не, ти! — отвърна Маргарет.

— Ти!

— Кейси, ти си на единайсет години. Не се дръж като двегодишен — рязко каза тя.

— А ти се държиш като едногодишна — отговори й той и ядосано тръгна към фризбито.

За всичко е виновен татко, реши Маргарет. Стана толкова напрегнато, след като той започна да работи вкъщи, долу в мазето, с растенията си и със странните апарати. Рядко излизаше за глътка въздух.

А когато го правеше, не искаше дори едно фризби да хване.

Не оставаше и минутка с тях.

Мама също го забелязва, мислеше си Маргарет, докато тичаше, за да направи още едно впечатляващо хващане, точно преди да се сблъска със стената на гаража.

Седенето на татко вкъщи изнерви и мама. Тя се преструва, че всичко е наред. Но виждам, че се тревожи за него.

— Имаше късмет, Дебеланке — извика Кейси.

Маргарет мразеше да я наричат „Дебеланке“ дори повече отколкото „Принцесо“. Всички вкъщи шеговито й казваха „Дебеланке“, защото беше слаба като баща си. Тя бе висока като него, но беше взела правата кестенява коса, кафявите очи и матовия тен на майка си.

— Не ми викай така — тя хвърли червения диск към Кейси. Той го хвана на колене и го метна обратно към нея.

Около десет-петнайсет минути си подхвърляха без много думи.

— Стана ми горещо — каза Маргарет, прикривайки с ръка очите си от следобедното слънце. — Хайде де влезем вътре.

Кейси метна фризбито към гаража и то падна на тревата. После забърза да настигне Маргарет.

— Татко винаги играе по-дълго — заядливо каза той. — И подхвърля по-добре. Ти хвърляш като момиче.

— Я стига! — изпъшка Маргарет, закачливо го потупа и се втурна към задната врата. — Ти хвърляш като шимпанзе.

— Как така татко си загуби работата? — по пита Кейси.

Тя премига. И спря. Въпросът я изненада.

— Ъ?

Бледото му луничаво лице стана сериозно.

— Имам предвид, защо? — попита той видимо притеснен.

Двамата с Кейси не бяха обсъждали това през четирите седмици, откакто баща им си бе у дома. А това беше доста необичайно, тъй като двамата бяха доста близки при тази разлика само от година във възрастта им.

— Искам да кажа, че бихме целия път до тук, за да може той да работи в Политехниката, нали? — попита Кейси.