Робърт Стайн: Стой далече от мазето

— Е, ще се радвам да наглеждам Кейси и Маргарет, докато Ви няма — пошегува се Даян.

— Я, стига! — каза Маргарет и извъртя очи. — Аз съм по-голяма от теб, Даян.

— А аз съм по-интелигентен и от двете ви — добави Кейси с характерната си скромност.

— Не се притеснявам за вас, деца — каза госпожа Брюър и нервно погледна часовника си. — Притеснявам се за баща ви.

— Не се тревожи — отвърна й Маргарет със сериозен тон. — Ще се грижим за него.

— Просто направете така, че да хапва нещо от време на време — каза госпожа Брюър. — Толкова е погълнат от работата си, че забравя да яде, ако не му се напомни.

Тук наистина ще е доста самотно без мама, помисли си Маргарет. Татко почти не излиза от мазето.

Бяха минали две седмици, откакто се беше разкрещял на двамата с Кейси да стоят далече от мазето. Оттогава те ходеха на пръсти, за да не го разгневят отново. Но през изминалите две седмици той почти не им беше казал и дума, с изключение на случайно „Добро утро“ и „Лека нощ“.

— Не се тревожи за нищо, мамо — каза Маргарет, като се опита да се усмихне. — Само се погрижи за леля Елианор.

— Ще се обадя, щом стигна в Туксън — каза госпожа Брюър и отново погледна нервно часовника си. Направи три големи крачки към вратата на мазето и извика — Майкъл, време е да ме закараш на летището!

След дълга пауза господин Брюър извика нещо отдолу. После госпожа Брюър отново се обърна към децата.

— Мислите ли, че ще забележи, че съм заминала? — запита тя с дълга въздишка. Искаше да прозвучи като шега, но очите й гледаха тъжно.

Секунди по-късно от стълбището на мазето се чуха стъпки и баща им се появи. Той свали лабораторната си престилка и остана по джинси и яркожълта тениска. Хвърли престилката на парапета. Въпреки че бяха минали две седмици, ръката, която тогава кървеше, все още бе с дебела превръзка.

— Готови ли сме? — попита той жена си. Госпожа Брюър въздъхна.

— Така мисля — тя погледна безпомощно Маргарет и Кейси и бързо пристъпи към тях за последна прегръдка.

— Да вървим тогава! — нетърпеливо каза доктор Брюър. Вдигна двете чанти и изпъшка. — Леле! Колко дълго смяташ да останеш? Година? — после без да чака отговор тръгна с чантите към предната врата.

— Чао, госпожо Брюър — каза Даян и махна с ръка. — Приятен път!

— Как може да е приятен? — попита рязко Кейси. — Сестра й е в болница.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна Даян, тръсна назад дългата си червеникава коса и извъртя очи.

Загледаха се в голямата кола, докато тя излизаше от входната алея. После и тримата се върнаха в дневната. Кейси взе дистанционното и отново включи телевизора.

Даян се излегна на дивана с пликче чипс, който ядеше и преди.

— Кой иска да гледа този филм? — запита Даян, като шумно мачкаше пликчето на чипса.

— Аз — каза Кейси. — Супер е! — той беше свалил на земята една от възглавниците на дивана и лежеше върху нея.

Маргарет седеше с кръстосани крака на пода, подпряла гръб на един фотьойл, и продължаваше да мисли за майка си и леля си Елианор.

— Супер е, ако искаш да гледаш хора, вдигнати във въздуха, а вътрешностите им да хвърчат навсякъде — каза тя в подкрепа на Даян.

— Аха. Супер е — каза Кейси без да откъсва очи от екрана на телевизора.

— Имам толкова домашни, че изобщо не знам защо седя тук — каза Даян, бъркайки в пликчето с чипса.

— Аз също — въздъхна Маргарет. — Мисля, че ще ги напиша след вечеря. Ти написа ли си по математика? Май си забравих учебника в училище.

— Шшшт — изшътка Кейси и ритна с маратонка в посока на Маргарет. — Това е много готин момент.

— Гледал ли си го тоя филм? — гръмогласно се изсмя Даян.

— Два пъти — призна си Кейси. Той се смъкна надолу и възглавницата от дивана, която Даян хвърли към него, мина над главата му.

— Хубав следобед е — каза Маргарет, като протегна ръце над главата си. — Може да излезем навън. Какво ще кажете? Да покараме колело или нещо друго.

— Да не мислиш, че още си в Мичигън? Тук винаги е хубав следобед — каза Даян, докато дъвчеше шумно. — Вече изобщо не обръщам внимание.

— Може заедно да си напишем домашното по математика — предложи Маргарет с известна надежда в гласа. Даян беше много по-добра от нея по математика.

Даян вдигна рамене.

— Аха. Може — тя смачка пликчето и го пусна на пода. — Не смятате ли, че баща ви изглежда малко изнервен?

— А? Какво искаш да кажеш?

— Просто ми се вижда нервен — каза Даян. — Как се справя?

— Шшшт — настоя Кейси, вдигна плика от чипс и го метна обратно към Даян.