Робърт Стайн: Стой далече от мазето

— Не е смешно! — изкрещя Маргарет.

— Ти преструваше ли се?! Не мога да повярвам! — извика Даян с пребледняло лице и трепереща долна устна.

Двете момичета скочиха върху Кейси и го събориха на пода. Маргарет седна върху него, а Даян натискаше раменете му надолу.

— Вързахте се! Вързахте се! — повтаряше той, като спираше единствено когато Маргарет гъделичкаше корема му толкова силно, че не можеше да говори.

— Ти, гадина такава! — извика Даян. — Малка гадина!

Боричкането приключи внезапно от глухо изпъшкване, което дойде от другия край на помещението. И трите деца вдигнаха глава и се загледаха по посока на звука.

Голямото мазе беше утихнало и се чуваше само тяхното дишане.

— Какво беше това? — прошепна Даян. Заслушаха се.

Още едно слабо изпъшкване, тъжно и приглушено като звук на саксофон.

Ластарите на едно растение, което приличаше на дърво, внезапно клюмнаха, сякаш змии се спуснаха към земята.

Още едно глухо, тъжно стенание.

— От… растенията е! — каза Кейси вече с уплашено изражение. Той избута сестра си от себе си и се изправи на крака, като се опита да среши с пръсти разчорлената си руса коса.

— Растенията не плачат и не стенат — каза Даян с поглед към огромното корито с растения, които изпълваха помещението.

— Но тези го правят — каза Маргарет. Ластарите се раздвижиха като човешки ръце и заеха друго положение. Тримата отново чуха дишането — глухо и равномерно. После — въздишка сякаш изпуснат въздух.

— Да се махаме оттук — каза Кейси, приближавайки се към стълбите.

— Тук определено е страшничко — каза Даян и го последва, но погледът й се задържа върху движещите се и стенещи растения.

— Сигурна съм, че татко може да ни обясни — каза Маргарет. Думите й трябваше да вдъхнат спокойствие, но гласът й трепереше. Тя пристъпи назад към стълбите, следвайки Даян и Кейси.

— Баща ви е странен! — каза Даян, когато стигна до прага.

— Не, не е! — бързо възрази Кейси. — Той върши важна работа тук.

Високо растение подобно на дърво въздъхна и се наклони към тях като повдигна ластари сякаш да ги повика, да ги покани да се върнат обратно.

— Дайте по-бързо да се махаме оттук! — възкликна Маргарет.

И тримата бяха останали без дъх, когато стигнаха най-горното стъпало. Кейси затвори вратата добре и се увери, че бравата е щракнала.

— Странно! — повтори Даян, като си играеше нервно с кичур от дългата си червена коса. — Наистина странно! — това явно беше нейната фраза на деня. Маргарет трябваше да признае, че в случая беше съвсем подходяща.

— Ами, татко ни предупреди да не ходим долу! — каза Маргарет, като се опитваше да си поеме дъх. — Вероятно е знаел, че ще ни се види страшно и че няма да го разберем.

— Махам се оттук — каза Даян сякаш на шега. Тя излезе през мрежестата врата и се обърна към тях. — Искаш ли да оставим математиката за по-късно?

— Аха. Разбира се — каза Маргарет, продължавайки да мисли за стенещите движещи се растения. Някои като че ли се протягаха към тях, като че ли ги викаха. Но, разбира се, това беше невъзможно.

— До скоро — каза Даян и се затича по входната алея.

Точно когато изчезна, тъмносиньото комби на баща им зави иззад ъгъла и пое по алеята.

— Върна се от летището — каза Маргарет. Тя се извърна от вратата към Кейси, който беше на няколко метра зад нея в антрето. — Затворена ли е вратата на мазето?

— Аха — отвърна Кейси и погледна, за да се увери. — Няма начин татко да разбере, че ние…

Той се спря, зяпна, но не издаде никакъв звук.

Лицето му пребледня.

— Тениската ми! — възкликна Кейси, плясвайки се по голите гърди. — Забравих я в мазето!

— Трябва да си я взема — каза Кейси. — Иначе татко ще разбере…

— Вече е късно — прекъсна го Маргарет, загледана към алеята. — Той вече идва по алеята.

— Трябва ми само секунда — настоя Кейси с ръка на бравата на вратата за мазето. — Ще изтичам долу и веднага се връщам!

— Не! — Маргарет напрегнато стоеше по средата на тясното антре между входната врата и вратата на мазето, очите й гледаха към входа. — Той паркира. Излиза от колата.

— Но той ще разбере! Ще разбере! — извика Кейси високо, почти разплакано.

— Е, и?

— Не помниш ли колко ни се ядоса миналия път? — попита Кейси.

— Разбира се, че си спомням — отвърна Маргарет. — Но няма да ни убие само защото сме надникнали при растенията му. Той…

Маргарет спря. Приближи се до мрежестата врата.

— Ей, почакай.

— Какво става? — попита Кейси.