Робърт Стайн - Стой далече от мазето

— Леле! Вижте! — извика Кейси ококорен, пристъпвайки към светлината.

Нагоре към лампите се бяха проточили десетки високи лъскави растения с дебели стъбла и широки листа, засадени гъсто едно до друго в огромно ниско корито с черна пръст.

— Като в джунгла е! — възкликна Маргарет, следвайки Кейси в ослепително бялото пространство.

Растенията наистина приличаха на растения от джунглата — едни бяха като лиани с листа, други — високи като дървета с дълги гладки ластари. Имаше крехки папрати и растения с възлести светло бежови корени, които стърчаха от почвата като кокалести колене.

— Прилича на тресавище или нещо подобно — каза Даян. — Тези неща баща ви е отгледал само за пет-шест седмици, така ли?

— Аха. Без никакво съмнение — отвърна Маргарет, загледана в огромните червени домати на гладкото жълто стъбло.

— О-о! Я пипни това! — каза Даян. Маргарет обърна поглед към приятелката си, която галеше с ръка големия плосък лист с формата на сълза.

— Даян, не трябва да пипаме…

— Знам, знам — каза Даян без да изпуска листа. — Но само го докосни.

Маргарет неохотно се подчини.

— Нямам усещане за листа — каза тя, а Даян се отмести, за да разгледа една огромна папрат. — Толкова е гладко. Като стъкло е.

Тримата стояха няколко минути под ярките бели лампи, оглеждаха растенията, докосваха дебелите стъбла и галеха гладките топли листа, изненадани от огромните плодове, които бяха родили някои растения.

— Много е горещо тук — оплака се Кейси. Той свали през глава тениската си и я хвърли на пода.

— Какво тяло! — опита се да го подразни Даян.

Той й се изплези. После сините му очи се разшириха и той като че ли замръзна от изненада.

— Ей!

— Кейси, какво има? — попита Маргарет и забърза към него.

— Това… — той сочеше високо растение, приличащо на дърво. — То диша.

Даян се разсмя.

Но Маргарет също го чу. Тя стисна голото рамо на Кейси и се заслуша. Да. Чуваше дишане и звукът сякаш идваше от високото дърво с много листа.

— Какво ви става? — запита ги Даян, като видя озадаченото изражение на лицата им.

— Кейси е прав — каза тихо Маргарет, заслушана в равномерния ритмичен звук. — Можеш да чуеш дишането му.

Даян извъртя очи.

— Може да е настинало. Може да се е задавило с някой ластар — тя се разсмя на собствената си шега, но двамата й приятели не се засмяха. Тя се приближи. — Не го чувам.

И тримата се заслушаха. Тишина.

— Престана… — каза Маргарет.

— Престанете — скара им се Даян. — Няма да ме изплашите!

— Ама, наистина — възрази Маргарет.

— Ей, я погледнете това! — Кейси се беше доближил до нещо друго. Стоеше пред висок стъклен шкаф, поставен срещу растенията. Малко приличаше на телефонна будка с един рафт на височината на раменете им и с хиляди жички отзад и отстрани.

Маргарет проследи с поглед жиците, които отиваха към подобна стъклена будка на около метър разстояние. Между двете будки имаше нещо като електрически генератор, който изглежда беше свързан и с двете.

— Какво ли може да е това? — попита Даян и бързо се приближи до Кейси.

— Не пипайте нищо — предупреди ги Маргарет, хвърли последен поглед на дишащото растение и се доближи до тях.

Но Кейси се беше протегнал към стъклената врата на будката.

— Само искам да видя дали това ще се отвори — каза той.

Натисна стъклото и се облещи.

Цялото му тяло се разтресе и започна да вибрира. Главата му се мяташе лудо на всички страни. Очите му се извъртяха навътре.

— О, помощ! — само успя да извика той, докато тялото му трептеше и се тресеше все по-силно и по-бързо. — Помогнете ми! Не мога да спра!

— Помогнете ми!

Цялото тяло на Кейси се тресеше, сякаш през него минаваше електрически ток. Главата му се мяташе, очите му гледаха с див, замъглен поглед.

— Моля ви!

Маргарет и Даян стояха втрещени, със зяпнали от ужас уста. Първа се съвзе Маргарет. Тя се хвърли към Кейси и посегна да го изтегли от стъклото.

— Маргарет, недей! — изпищя Даян. — Не го докосвай!

— Но ние трябва да направим нещо! — извика Маргарет.

На момичетата им трябваше известно време, за да осъзнаят, че Кейси е престанал да се тресе. И че се смее.

— Кейси? — запита Маргарет, втренчена в него, а ужасът, изписан на лицето й, отстъпи място на почудата.

Той се беше облегнал на стъклото, тялото му беше спокойно, устата му — разтегната в широка закачлива усмивка.

— Вързахте се! — обяви той и започна да се смее все по-силно и по-силно, като ги сочеше и повтаряше едно и също през победоносния си смях — Вързахте се! Вързахте се!