Робърт Паркър - Момиче за сто долара

— Дадено — отвърна портиерът и го направи.

— Обажда се детектив Фланаган. От входа. Тук има един тип… — Полицаят ме погледна. — Как каза, че ти е името?

— Спенсър.

— Спенсър — повтори полицаят по телефона. — Добре, детектив.

Той върна телефона на портиера и се обърна към мен:

— Влизай.

Звучеше така, все едно не му се искаше да го каже.

Когато слязох от асансьора, в коридора пред апартамента на Фарнсуърт имаше още двама униформени полицаи.

— Корсети? — попитах.

— Ти ли си Спенсър?

— Аха.

Единият полицай кимна към вратата на апартамента и аз влязох вътре.

Наоколо работеха криминалисти, а няколко детективи стояха до стените с бележници в ръка. Единият беше Корсети. На пода между тях беше проснато тяло, а до него беше приклекнал някакъв специалист и го изследваше.

— Фарнсуърт? — попитах.

— Най-вероятно — отвърна Корсети. — Нали ти го познаваш, погледаш.

Приближих трупа и го погледнах. Не беше убит скоро.

— Да — казах. — Това е Фарнсуърт.

— Чистачката идва веднъж в седмицата — обясни Корсети. — Тази сутрин дошла и го намерила.

— Кога е убит? — попитах.

Корсети хвърли поглед в бележника си.

— По някое време вчера. С малокалибрено оръжие. С няколко изстрела. Ще разберем точно с колко след аутопсията. Не намерихме гилзи.

— Значи сигурно е револвер — предположих.

— Или голям чистник — каза Корсети.

— Хладнокръвен стрелец и чистник — уточних аз. — За да стреля няколко пъти в жилищна сграда и после да се забави, докато събере гилзите.

— Очевидно е успял — отвърна Корсети.

— И ти си прав — съгласих се.

— Знаеш ли нещо за това? — попита Корсети.

— Не.

— Къде е малката ти приятелка?

— Ейприл? Не знам.

Технически погледнато, не лъжех. Наистина не знаех със сигурност къде се намираше тя в момента. Корсети кимна.

— А Патриша Ътли?

— Еха — възкликнах. — Помниш и нея?

— Естествено, че я помня. Как мислиш, че съм станал детектив?

— Честно казано, и аз това се питах — отвърнах.

— Според теб има ли някаква причина да смятаме, че тя е застреляла Лайънел?

— Не знам нищо повече от теб — отговорих. — В този проект има някакъв конфликт с фамилията Денучи. Но не и нещо, което да я накара да го убие.

— Разкажи ми го пак отначало — каза Корсети.

Така и направих, включително и за това как Ейприл беше ударила Патриша Ътли.

— Може да не е била Ейприл — каза Корсети. — Може би Фарнсуърт е пребил Патриша Ътли. И тя му го е върнала.

— Не ми се струва в неговия стил — отвърнах. Корсети кимна.

— Освен това е било малокалибрено оръжие — добави той. — Дамско.

— Да бе, да — казах аз. — И двамата знаем, че повечето хора използват каквото оръжие им попадне, а не най-подходящото.

— Просто си го помислих — отвърна Корсети. — А някой от фамилията Денучи?

— По-скоро не — казах аз. — От разговора с Арни Фишър останах с впечатлението, че ще се заемат с проекта при техните условия или изобщо няма да го направят, но не им пука особено какво ще стане.

— Поне така ти е казал Арни.

— А аз съм доста наивен — отвърнах.

— Всички сме такива — съгласи се Корсети.

— Лайънел е пуснал убиеца да влезе, така ли? — попитах.

— Така изглежда — отвърна Корсети. — Няма следи от влизане с взлом. Нито от някакъв социален контакт — използвани чаши или нещо подобно. Леглото е било оправено. Чистачката каза, че Лайънел обикновено го оставя неоправено в деня, в който идва, така че да смени чаршафите и да го оправи.

— Значи последната нощ не е спал в леглото си — казах аз.

Корсети кимна, загледан в трупа.

— Като гледам, май последната нощ е бил на пода — каза той. — Ако попаднеш на Ейприл, обади ми се.

— Дадено — отвърнах аз.

Прибрах се от Ню Йорк към два следобед. Известно време постоях неподвижно, за да се порадвам на дома си. На тишината. На липсата на излишни вещи. На чувството, че всичко тук е мое.

Погледнах снимката на Сюзън, която стоеше на камината. Днес до пет имаше пациенти. След това водеше някакъв семинар в Харвард. Но утре щеше да бъде моя.

Отидох в спалнята и разопаковах багажа си. В три без петнайсет се появи Хоук, двамата седнахме в кухнята и аз отворих по една бира.

— Къде е Ейприл? — попитах.

— В къщата — отвърна Хоук. — Минах оттам, за да й се обадя. Да проверя дали всичко е наред.

— Наред ли е всичко?

— О, да — каза той.

Замълчахме. Лицето на Хоук не издаваше нищо. Но определено имаше нещо.

— Какво има? — попитах.