Робърт Паркър - Момиче за сто долара

— Това е абсурдно — каза тя. — Има ли още много?

— Почти свърших — отвърнах. — Двамата с Лайънел сте се справяли доста добре. Но в един момент ти си привлякла мисис Ътли — предполагам, защото си имала нужда от подкрепа, или заради парите й — без да й кажеш за Лайънел. Той сигурно ти е обещал, че се опитва да се отърве от другите момичета в другите домове, така че да останете само двамата. Затова ти не си казала и на него за мисис Ътли. Смятала си да се освободиш от нея, след като нещата потръгнат.

Ейприл мълчеше и се опитваше да изглежда развеселена.

— Но фамилията Денучи извади всичко наяве. Направили подробно проучване. Разбрали, че мисис Ътли няма да участва в проекта, ако Лайънел е замесен в него. Така че са отказали да инвестират. Дори след като си я ударила, мисис Ътли не се е съгласила. Още по-лошото е, че Денучи са искали да контролират проекта и аз предполагам, че Лайънел се е навил на този вариант. Така че твоята мечта попаднала в ръцете на мъже. Умни, лоши мъже. Ти си разбрала, че ако се намесят, с теб е свършено. Цялата ти мечта отива по дяволите. Така че си отишла да разубедиш Лайънел. Но не си успяла. Може би сте се скарали. Може би си изгубила контрол. Може би той те е заплашил. И ти си го застреляла на място.

— Ти си луд — заяви Ейприл.

Тя се изправи, отиде до прозореца до старинното писалище и погледна навън.

— Освен това обаче си имала още един проблем. С мен. Било е грешка да се обърнеш към мен. Аз постоянно се опитвах да те спася и така все повече размътвах водата. Пъхах си носа навсякъде, опитвах се да променя нещо. Не исках да оставя нещата така. И колкото повече се опитвах да те спася, толкова повече обърквах всичко.

Ейприл се обърна и седна зад малкото писалище, с лице към мен.

— И така, ти си се прибрала от Ню Йорк. Сделката с Денучи се е провалила. Не е останал никой, който да ти помогне. В живота ти не е останал друг мъж освен мен, а ти за нищо на света не си ме искала в живота си. Може би си искала да се сдобриш с Патриша Ътли. Може би си можела да намериш някой друг, който да ти помогне. Но първо е трябвало да ме изхвърлиш от живота си.

Ейприл завъртя очи и погледна към тавана. Примирение.

— Така че си помолила Хоук да ме убие.

Тя подскочи като ужилена и очите й се откъснаха от тавана. Вторачи се право в мен. Аз отвърнах на погледа й. Нейният поглед се беше променил. Която и да беше тя, вече не беше Ейприл.

— Той ли ти каза? — попита тя.

Сякаш не отричаше. Просто звучеше изненадана, че Хоук я е издал.

— Каза ми, че си му предложила нещо специално, за да го убедиш — отвърнах.

Ейприл бавно кимна. После отвори средното чекмедже на бюрото си и извади оттам един револвер 22-ри калибър. Приличаше на колт. Тя го насочи към мен.

— Когато всичко друго се провали… — започнах.

— Копеле — прекъсна ме тя. — Мръсно копеле. Не искаше да спреш, нали?

— Не — отвърнах.

— И защо?

— Защото исках да те спася — отговорих.

Ейприл се засмя, макар че нямаше нищо смешно.

— От проваления ми живот? — попита тя.

— Не постигнах голям успех — признах.

— Аз точно това исках. Това беше моята свобода. Моят шанс в живота. Пари. Власт. Свобода от мъжете.

— Хубава мисъл — отвърнах.

— Все още мога да успея.

Поклатих глава.

— Не. Вече си повредена.

— Повредена съм от мъжете — каза тя. — Това беше моят шанс да се отърва от вас, копелета такива.

— Но нямаше как да го направиш без мъже. Всичко, което си постигнала, дължиш на секса с мъже. Не можеш да се справиш сама.

— Мога. Мога да те убия. Мога да се върна в Ню Йорк. Мога да се сдобря с мисис Ътли. Мога да се справя.

Поклатих глава.

— Не знам дали наистина можеш да ме убиеш — отвърнах. — Ако го направиш, Хоук ще убие теб. А ако не ме убиеш и се върнеш в Ню Йорк, и мисис Ътли повярва на твоята версия, в което се съмнявам, ще продължаваш да носиш товара на миналото си. Ще се наложи да намериш нов Лайънел или нов Оли. Предполагам, че ще се обърнеш към Брукс Денучи.

Ейприл вдигна револвера и го насочи към мен. Не направих нищо.

— Да ви го начукам на всичките — каза тя, пъхна револвера в устата си и натисна спусъка.

Тялото й отскочи първо назад, после напред, както беше станало с Оли. После тя рухна върху малкото писалище и замря. Отидох да й проверя пулса. Беше слаб. Куршумът не беше излязъл от главата й, значи беше рикоширал вътре. Нямаше смисъл да викам линейка. Тя вече беше мъртва според всички показатели, които имаха значение. Стоях до нея, притиснал ръка към гърлото й, докато не усетих как пулсът й се поколебава и спира. После останах още малко. В стаята беше нетърпимо тихо. Чувах собственото си дишане. Накрая я погалих по врата, обърнах се, излязох от стаята, слязох по стълбите и затворих вратата на къщата зад гърба си.