Робърт Паркър - Момиче за сто долара

— Защо смятате, че познаваме тези хора? — попита Брукс.

Арни му хвърли един поглед, но не каза нищо.

— Двамата с твоя адвокат вече минахме през това — обясни Корсети. — Да не си губим времето.

Брукс погледна адвоката и той кимна.

— Какво ви интересува? — попита адвокатът.

— Те са замесени в друг случай на убийство — отвърна Корсети.

— Е, и? — попита Галвин.

— Ще ви бъдем много благодарни, ако ни кажете какво знаете за тях. Може би информацията ще ни помогне да разрешим случая с убийството.

— Нямаме нищо общо с никакво убийство — заяви Брукс.

Никой не му обърна внимание. Галвин и Фишър се спогледаха. Бодигардът продължаваше да гледа в празното пространство.

— Колко точно ще ни бъдете благодарни? — попита Галвин.

— Познаваме се, Арни — отвърна Корсети. — Всичко се връща. Ако ми направиш услуга, ще ти бъда задължен.

— Той държи на думата си — каза Арни на Галвин.

Адвокатът кимна. После погледна към мен.

— Ами ти? — попита.

— Аз съм с Корсети — отвърнах.

Галвин се обърна към Корсети.

— Стабилен ли е?

— Да.

Галвин погледна Арни. Арни кимна. Галвин кимна в отговор.

— Двамата търсят пари — каза Арни.

— Ей! — обади се Брукс. — Защо изобщо казвате нещо на тези шибаняци?

Галвин се протегна през масата и леко потупа Брукс по ръката.

— Искат да основат верига от публични домове „Момичето мечта“ — продължи Арни. — В цялата страна. Твърдят, че вече имат по един дом в Бостън, Филаделфия и Ню Хейвън.

— Говорим за Фарнсуърт и Кайл, нали? — уточни Корсети.

— Аха.

— И търсят инвеститори? — попита Корсети.

Арни кимна.

— Как са стигнали до вас?

— Имаме общи познати — обясни Арни. — Една жена, която се казва Ътли. Управлява голям публичен дом в Ню Йорк.

— Тя ги е изпратила при вас, така ли? — попитах.

— Аха. Двамата казаха, че тя е партньор в бизнеса им. Затова се съгласихме да говорим с тях.

— И какво? — попита Корсети. — Ще инвестирате ли?

— Не.

— Защо?

— Говорих с Ътли — обясни Арни. — Тя ми каза, че изобщо не е знаела, че Фарнсъурт е замесен. Каза, че докато той участва, тя няма да има нищо общо с проекта.

— Има ли значение за вас кой е в бизнеса? — попитах.

— Не, стига първо те да си оправят нещата. Няма да инвестираме в семейни войни.

— Това ли им казахте в онзи ресторант на Спринт Стрийт?

— Аха — потвърди Арни. — Казахме им да се разберат кой е в бизнеса и кой не е. И после пак да ни се обадят.

— Те навиха ли се? — попита Корсети.

— Не изглеждаха доволни.

— Попитайте ме дали ни пука — предложи Брукс.

Никой не го попита нищо.

— Как ти се стори техният бизнес план? — обърнах се аз към Арни.

Той сви рамене.

— Планът не е лош. Верига от елитни публични домове в цялата страна. С първокласни проститутки, нали се сещате? От онези жени, които не работят само това. Домакини, стюардеси, студентки, учителки и други подобни. С плисирани поли и кашмирени пуловери. Никакво чукане в тоалетната и свирки на задната седалка на колата. Само секс в безопасна, приятна обстановка, с музикален фон на Джони Матис. Все едно чукаш учителката си от осми клас, нали разбирате?

— Говорихте ли с Ътли след това? — попитах.

— Все още не.

— Какво печелите вие от сделката? — попита Корсети.

— Петдесет процента.

— И участие в управлението?

— Никога не инвестираме много пари в нещо, ако не участваме в управлението на проекта.

— Те съгласиха ли се? — попитах.

— Той — да. За нея не съм сигурен — отвърна Арни. — И не знам какво мисли Ътли, ако изобщо все още участва.

— Смяташ, че вече не участва, така ли? — попитах.

— Нямам представа — каза Арни. — Стига нашият човек да е вътре, останалите не ни интересуват.

— Имаше ли някакви други проблеми? — попита Корсети.

Арни сви рамене.

— Трябва да се изчистят някои подробности. Да се купят имоти в съответните градове. Да се дадат подкупи на подходящите хора. Да се намерят източници на проститутки… Все пак средностатистическата млада домакиня в предградията на Далас може би няма да иска да стане проститутка.

— Не мога да си представя — обадих се.

Арни пак сви рамене.

— Никога не инвестираме много пари в нещо, преди да си отговорим на всички въпроси.

— Така и трябва — одобри Корсети.

Патриша Ътли отвори вратата на апартамента си и попита:

— Откъде разбра къде живея?

— Нали съм детектив? — отвърнах. — Какво ти е на лицето?

Тя поклати глава, без да ми отговори, и ме заведе в хола. Лицето й беше подуто и насинено.